Правосъдната реформа – разделяща или обединяваща за едно управление?

Димитър Стоянов, коментар за Tribune.bg 

Резултатите от изборите за 49-то Народно събрание са вече ясни, а с това и бъдещата конструкция на следващия парламент – първа политическа сила, както и на предишните избори, продължава да бъде коалицията ГЕРБ-СДС, последвана от „Продължаваме промяната“, а след тях „Възраждане“, ДПС, БСП и „Има такъв народ“, с което се изчерпва и списъкът на парламентарно представените партии. Пред новия шестпартиен парламент ще стоят редица тежки и отговорни задачи, измежду които приемането на държавния бюджет за 2023 година (тъй като държавата все още работи с параметрите на този за предишната година), приемане на мерки за овладяване на инфлацията, на законопроектите по Плана за възстановяване и т.н. Дейността пред новия парламент е многообразна и той има да решава съществени въпроси, започвайки от финансовата сфера през управлението на съдебната власт, та до възможни нови изменения на Изборния кодекс предвид предстоящите местни избори след няколко месеца.

В новия парламент ще се отвори и процедурата по чл. 99 от Конституцията, а именно консултациите на президента Румен Радев с парламентарните групи, връчването на проучвателните мандати за сформиране на кабинет, и гласуването на кандидатите за премиер и министри от страна на Народното събрание. Което означава, че при съществуващо желание за съставяне на редовно управление със задачата да сложи край на политическата криза и да реши минимум най-важните въпроси пред страната, партиите трябва да влязат в диалог една с друга и да намерят консенсус за политики. Един от основните въпроси, който непрекъснато през последните десет години е създавал политическо разделение и противопоставяне, е този за правосъдната реформа. Но тук би следвало да се запитаме – може ли той да бъде основание за разделение или може да послужи като основа за намиране на общ език около още един управленски приоритет?

На първо място следва да се посочи, че настоящото Народно събрание ще трябва да намери начин и мнозинство за решаване на поне един или два от най-належащите въпроси за управлението на съдебната власт. Първият от тях е избор на парламентарна квота за нов състав на Висшия съдебен съвет, чийто мандат изтече през октомври миналата година. Решение на Конституционния съд даде зелена светлина на предишния състав да продължи да заседава и работи, но в същото време избраната квота от страна на съдебната власт е в „изчаквателна позиция“, тъй като имаме прецедентът един от конституционно установените органи по избор на квота за ВСС, тоест Народното събрание, просто да не си е свършило работата. А тя трябва да се свърши. Мнозинството за избор на членове от парламентарната квота на Висшия съдебен съвет е две трети. По сходен начин стои положението с избора на главен съдебен инспектор и инспектори за Инспектората към Висшия съдебен съвет, които вече втора година са с изтекъл мандат – и се превърнаха в заложник на политическата криза и често променящите се парламенти. Там мнозинството отново е две трети. Макар и да не е част от правосъдната система, друг орган също има много важно значение за функционирането на държавния механизъм, и решава тълкувателни въпроси, имащо отношение към съдебната власт – това е Конституционният съд. Народното събрание вече над година не е избрало двама съдии от своята квота, а те се избират с обикновено мнозинство. Нещо, което отново трябва да се свърши.

Извън тези въпроси, които могат да бъдат определени като такива, които просто изискват решение, а не конкретни законодателни действия по линия на реформи, разбирането за „правосъдна реформа“ включва теми, които присъстват в програмите на всички парламентарни представени политически сили – от контрола върху главния прокурор до по-бързото, ефективно и справедливо правораздаване. Политическите обвинения по време на кампаниите между отделните партии включваха преди всичко говорене за отказ и липса на воля и смелост да се осъществи мащабна съдебна реформа, която трябва да прекрои съответните конституционни, законови и подзаконови разпоредби. Факт е обаче, че първият механизъм за контрол върху главния прокурор беше разработен и приет от третото правителство на ГЕРБ и подкрепящото го парламентарно мнозинство. Факт е, че проектът на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ дори не стигна до пленарна зала. Факт е също така, че съществуват конституционни разпоредби, които не дават просто или лесно решение на този въпрос, започнал още преди много години с решението по делото „Колеви срещу България“ на Европейския съд по правата на човека. Факт е, че това е тема, която редовно се интерпретира от различните партии, но без да се дава ясен отговор как може да се осъществи. Факт е също така, че решение на въпроса трябва да има.

И обхватът на понятието за „правосъдна реформа“ не приключва дотук, както беше посочено. Самото разбиране за нея трябва да се основава на идеята, че тя е холостична, включваща всичко от образованието на юристите до избора на т.нар. „трима големи“ – председателите на ВКС и ВАС и на главния прокурор – и тяхното освобождаване. Всички тези въпроси могат да бъдат предмет на политически консенсус чрез проява на достатъчно зрялост, разум и диалогичност между политическите партии, между експертите, с ангажиране на представители на академичната общност и гражданското общество. „Правосъдната реформа“ може да се превърне в нещо повече от тема на разделение, стига да се прояви политическа воля в тази посока – и преди всичко на възможност за разговор. Процесът обаче изисква преди всичко политическа стабилност, тъй като една мащабна реформа не се осъществява „от днес за утре“. Следователно разговорът за нея трябва да минава през разговор за управленски приоритет по линията на съставянето на редовно правителство, което да има достатъчно дълъг мандат за управление, за да осъществи нейните основни параметри.

Тук отново трябва да се подчертае, че добрата и дълготрайна реформа е обмислената такава, направена след широк кръг от консултации, с качествено и прозрачно написано законодателство. За да се случи това, трябва време. А за да го има това време, трябва политическа стабилност. Политическа стабилност за правосъдна реформа може да бъде гарантирана само от редовен кабинет и парламентарно мнозинство, което е подчертало нейната значимост в своите водещи приоритети.

***

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.