Проблемът „съдебна реформа“

На пръв поглед, особено на фона на всички кризи, които съпътстват държавата, обществото и икономиката (енергийна, финансова, социална, политическа), темата за „съдебната реформа“ може изобщо да не изглежда като нещо, което да бъде в дневния ред на българина. И, наистина, за последните седем години, тоест откакто тя зае толкова трайно присъствие в политическата действителност с конституционните промени от 2015 г., съдебната реформа се превърна в основа на съществуването на цели политически проекти, които се надпреварваха да предлагат все по-екзотични идеи как да бъде променена правосъдната система на България. В един момент партията на Слави Трифонов „Има такъв народ“ стигна до абсолютната екзотика с прекия избор на главен прокурор от избирателите, „Демократична България“ я превърна в своя основна тема, но за времето си във властта не успя да направи нищо съществено по въпроса (освен изцяло политически мотивираното закриване на специализирания наказателен съд и специализираната прокуратура), а „Продължаваме промяната“ в лицето на Кирил Петков чистосърдечно си призна, че нейната цел е да „сложимЕ едни хора в прокуратурата“. Разбира, не пропускайки цялостното творчество на „промяната“ в опорочаването на темата „съдебна реформа“ като цяло, системното нарушаване на Конституцията, погазването на законовите и моралните основи на правото.

Всичко това обаче навежда на серия от въпроси – как ще се реши проблема, наречен „съдебна реформа“? Кой може да го реши? Какви действия трябва да се предприемат? Тук е редно да се отбележи, че кризите, които застигнаха България през последната година и половина, по линия на политическата криза, създадоха условия за една перфектна буря от институционален характер. Казано по друг начин – ключови органи на съдебната власт са заплашени в своето функциониране заради политическо бездействие и късогледство на великото „проманджийско“ реформаторски усилие. През 2022 г. управляващата коалиция в Народното събрание не направи абсолютно нищо дори за започване на консултации с останалите политически сили за събиране на необходимото мнозинство от поне 160 народни представители за избиране на членове на Висшия съдебен съвет от парламентарната квота. Мандатът на текущия Съвет изтича на 3 октомври 2022 г. Съдебната власт е избрала своите представители, Народното събрание не е.

Какво ще се случва след 3 октомври 2022 г.? Никой не знае. Очаква се едно тълкувателно решение на Конституционния съд да даде поне минимална яснота по въпроса, но отговорът е ясен – когато политическото късогледство в неговата експериментално-неподготвена природа застане начело на държавата, то завършва с блокирането на основни нейни институционални механизми. Продължава все така да няма избран главен инспектор и инспектори за Инспектората към Висшия съдебен съвет, който над година е извън своя мандат. А, да, трябва да се каже и следното – същият Конституционен съд, който трябва да даде тълкувание на тези толкова важни въпроси от основния закон, работи в непълен състав. Защо ли? Защото „промяната“ не успя дори в рамките на обикновено парламентарно мнозинство да избере двама конституционни съдии от квотата на Народното събрание. И докато президентът назначи своите представители, а общото събрание на съдиите от Върховния касационен и Върховния административен съд избраха своите, парламентът дори не започна процедура. С което ефектите на политическата криза приеха твърд институционален характер.

Няма да е грешно да се каже, че ако политическата криза продължи и няма редовно стабилно управление с необходимото парламентарно мнозинство след 2 октомври 2022 г., то институционалните проблеми ще се превърнат в институционална криза. А с това и въпросът за каквато и да е била по-мащабна и трайна реформа по линия на съдебната власт ще остане нерешен и висящ в пространството. Защо? Защото този въпрос отново минава през възстановяване на разрушения от „промяната“ политически диалог поне на някакво базисно ниво. Защото минава през някакво основно излизане от политическата криза чрез създаване на управление и управляващо мнозинство, които са способни да вземат решения, и които не разглеждат държавата като стартъп, обучение за работа или експеримент.

В този смисъл, независимо от всички приказки, които изговарят по темата, „Продължаваме промяната“, БСП и „Демократична България“ не са способни да извършат съдебна реформа, нито дори да започнат диалог за такава. Техните решения минават между хаоса и желанието за политическо овладяване на органи. Защото толкова дълбока реформа, колкото съдебната, преди всички изисква зрялост на политическото поведение и възможността да говориш с твоите политическите противници за постигане на консенсус. И това не е само политическо задължение. Това е конституционно задължение, което се предполага от разписаните в основния закон необходими мнозинства за извършване на някаква по-мащабна стъпка.

Диалог, диалог и отново диалог. Консултации, съгласуване с всички заинтересовани страни, обществени обсъждания, траен и широк хоризонт – такава минава процесът по намиране на най-правилното решение за проблема, който наричаме „съдебна реформа“.