Профил на партийния активист

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Реших да създам НПО в подкрепа на правдата и демокрацията. Знам, че никой няма да ме финансира, но съм свикнал с това положение. Важното е да подадем ръка на демокрацията, защото без нас е за никъде.

НПО-то ще се нарича ВИЦ – Виртуален изследователски център. „Виртуален“ в смисъл на въображаем, сещате се. Първите му проекти ще бъдат свързани с проучване на политическата действителност от патологична гледна точка и нейното влияние върху умовете на нормалните хора.

Кои са главните действащи лица в политическите новини? Това безспорно са политическите партии. Когато се появяват конкретни личности, те пак ни интересуват, доколкото произлизат от някоя партия или пък някоя партия олицетворяват. Това е така, защото системата, в която живеем (и която дотолкова не харесва на определен вид кресливци, че искат да я променят), е добрата стара многопартийна парламентарна демокрация.

За да разберем многопартийната парламентарна демокрация и да си обясним постъпките на действащите в нея лица, трябва за познаваме тези лица ¬– партиите. Ето защо създадох ВИЦ – за да ви разкрие някои основни неща, дето се вика – да ви поотвори очите.

Една партия се състои от няколко вида хора:

1. Същински собственици и крупни донори. Това са хора с възможности, които имат определен оперативен интерес към реалната политика (ние в НПО-тата се изразяваме така – „оперативен“, „реална“ – малко недодялано, но пък авторитетно). Тези хора добре познават политикономията и знаят формулата „пари → стока → пари прим“, като при тях тя звучи „пари → власт → пари прим“. Условието и че винаги „пари прим“ > „пари“. Разликата между вложените в политика пари (капитал) и откраднатите чрез политика пари, наричаме „дивидент“. Същинските собственици също така знаят че отношенията между власт и пари са винаги двупосочни – властта се превръща в пари, но и парите се превръщат във власт. Властта е безсмислена, ако не се обърне в пари, както и парите са безсмислени, ако не се обърнат във власт. Разбира се, тези формули са валидни, когато става дума за големи суми пари. Малките суми се превръщат само в кашкавал и сметка за парното, след което изчезват в небитието.

2. Лидери. Това са протагонистите и антагонистите, маските, които се появяват на сцената. Много рядко лидерът на партията съвпада с нейния собственик (напр. Борисов). В повечето случаи лидерът е аватар на дискретна задкулисна група с конкретни политически интереси. Един лидер може да бъде протагонист или антагонисти (положителен или отрицателен главен герой) според гледната точка. При Кирил Петков това личи особено ясно – за едни е „просто Киро“, а за други е „Киро простото“. Но това по никакъв начин не притеснява категорията хора от предишната точка.

3. Висши партийци. Те се мъчат да вярват, че истинските решения ги взима лидерът, защото така им изнася. Обикновено висшите партийци светят с отразената светлина на лидера си и когато излязат от неговата орбита, от тях не остава нищо {спомнете си Касим Дал, Лютви Местан, Цветан Цветанов и тям подобни. [Абе, Руди Гела нали щеше да прави „свой политически проект“, какво стана? (виждате, че мисълта ми така играе, че вече съм принуден да използвам големи, средни и малки скоби)]}. Висшите партийци са бъдещите депутати и министри, а ако партията им не успее да осигури това, превръщат се в наистина нещастни и фрустрирани хора. Репетираната им усмивка остава същата, но вътрешно се разяждат и стягат редиците за следващите избори. Ако видят, че тяхната партия и техният лидер нямат шанс да задоволят амбициите им, отиват в друга партия и при друг лидер, без изобщо да им мигне окото.

4. Активисти. На тях ще се спрем отделно, защото, ако не сте забравили, темата ни е „профил на партийния активист“ и върху нея е фокусирано проучването на ВИЦ.

5. Членска маса. Това са хора, които вярват, че като фигурират в списъците с членове на някоя партия, правят света по-добър, или пък ги е страх, че ако не са членове на точно тази партия, животът им няма да се развие така, както си го представят и както мечтаят. Има и такива хора, за които членството в каквото и да било укрепва тяхната идентичност и ги кара да се чувстват по-уверени в този лукав свят. По същия начин възпитаниците на елитни колежи носят съответните вратовръзки и пръстени цял живот – за да се откроят над масата и другите на видят, че са по-така.

6. Симпатизанти. Това са може би най-искрените и най-автентичните участници в политическия процес. Те от никого нищо не искат, но гласуват за онзи, който мислят, че ще е най-полезен за всички и най-адекватно ще се справи с управлението на държавния кораб. Именно заради симпатизантите се правят всички тези скъпи, ярки и опияняващи предизборни кампании. За тях и за никой друг. Другите е ясно как ще гласуват, не е нужно да трошиш парà да ги навиваш за нещо, което и без друго ще направят. Онези които гласуват за някого, понеже така им е казал работодателят или авторитетен роднина, не са симпатизанти, а обикновен планктон.

Да се върнем на активистите и да погледнем вътрешната им структура, както биха се изразили специалистите от ВИЦ. Активистите също са различни видове. Може дори да не са действителни членове на дадената партия, но горят в нейните алени пламъци. Имаме например професионално ориентиран активист. Той още от невръстен младеж пърха около някой утвърден политик. Секретарства му, асистира му, а по време на избори раздава листовки и вдига телефона в щаба. Познавам такива активисти, които вече стигнаха доста далеч, макар и не в партията, в която започнаха. Те вече са професионални политици в добрия смисъл на думата, за разлика от легионите тщеславни аматьори.

Имаме също и загрижения активист. Чрез енергична подкрепа на своята партия, без да иска да прави кариера вътре в нея, загриженият активист се надява да реши проблеми на своето препитание, да завърти бизнес и по партийна линия да се добере до обществени поръчки, или пък просто да го наредят на някаква синекура. Удивлявал съм се колко синекури съществуват и се пазят за лоялните, макар и дребни, партийни активисти. Милиони са. 99% от тях не ги знаете. Лошото е, че това се все служби, на които вече трудно може да се уреди някой извън съответната партийна номенклатура. Списъците на тази номенклатура се простират чак до учителките в селските училища.

Идва суетният активист. Той от партията си не иска нищо – нито постове, нито далавера, нито синекура. Той живее, за да сияе пред роднини и познати, които не са партийни активисти като него. „Вижте го, вижте го – шепнат любопитните съседи и се ръгат един другиго с лакти в ребрата, щом го зърнат да минава с навирен нос. – Той е координатор на еди-кого-си“. Роднините и познатите започват да си въобразяват, че суетният активист има влияние, което може да реши и техни проблеми, може да им прехвърли предимство пред простосмъртните. И започват да се подмазват на суетния активист, да търсят близост с него, да го уверяват, че са негови стари и искрени приятели. Нямате представа (аз имам, защото съм бил по-скоро не „активист“, а „висш партиец“), нямате представа, когато заблестите с някакъв политически ореол, колко хора започват да ви звънят по телефона и да ви уверяват в своята любов и лоялност. Включително и съученици от прогимназията, които нито сте виждали, нито сте чували поне от 20 години. Имах такъв случай. Мой близък приятел стана външен министър в едно от предишните правителства. Един ден ми звънна телефонът с непознат номер и човекът отсреща се представи: „Аз се казвам така и така и се обаждам от името на този и този, който беше координатор на вашата партия в Благоевград (види се във времената, когато самият аз все още съм бил „висш партиец“). Става дума за следното: имам близък, който е шофьор в посолството ни в Париж и ако може да остане на тази работа“… Така някои хора си мислят, че стават нещата – обаждаш се на някой непознат и – щрак! – готово. А може пък и така да стават, знае ли човек? Вероятно ходатаят от Благоевград навремето е бил активист при областния координатор, когото аз, разбира се, не познавам, и е решил, че му се полага исторически дивидент. Решил е, че „висшите партийци“ – било настоящи, било бивши – са някакъв вид златни рибки, пред които можеш да предявиш желание при определени заслуги.

Има и комплексирани активисти. Комплексираният активист обикновено е човек самотен, неуверен, незабележим за другия пол (или от който там пол се интересува). Той търси идентичност изцяло извън себе си, защото се страхува, че вътре няма да я намери. Най-смел е, когато е анонимен. От разстояние също си го бива, но при близък контакт е жалък. Социалните мрежи са пълни с такива шушумиги.

Лудите активисти са тези, които имат идеали и се борят за тях. Или пък вярват, че имат идеали и вярват, че се борят за тях. Или пък просто вярват в нещо, в което не само не си заслужава да се вярва, но даже е и вредно. Чисто луди активисти почти няма. Нашите здравни и социални власти са все още дотолкова ефективни, че чисто лудите, били те активисти или не, щом ги зърнат, ги прибират където трябва. Не, лудите активисти не са чисто луди. Когато си мажат главата с кетчуп, за да влязат в новините като пребити от полицията, те знаят, че един ден, рано или късно, ще станат депутати.

Най-сетне би трябвало да има и такива активисти, които, водени от своето остро и честно политическо чувство, са решени да спомогнат за налагането на даден мироглед и дадена ценностна система. Казвам „би трябвало“, защото представители на такъв вид не са ми попадали пред очите, с което в никакъв случай не искам да кажа, че ги няма. Такива хора се проявяват например в литературата, но не и в активната, реалната политика.

Всички описани по-горе типове, ама абсолютно всички, участват по един или друг начин в пъстрата пиеса, която ежедневно ни представят медиите и която наричаме или „политически живот“ или „дневен ред на обществото“. Когато се вихрят еднодневките било за биткойн пирамидите, било за решаващата помощ, която сме оказали на Украйна, ние трябва добре да знаем кои са действащите лица в тях. Ето ги: това са. Всеки на своето място, всеки със своята роля. На този интересът е един, на онзи – друг. И докато всички гонят всеки своя си интерес, картината се оформя. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.