Реформата в съдебната система – справедливо или политическо правосъдие?

Димитър Стоянов, коментар специално за Tribune.bg

Обявяването на Решение на Конституционния съд № 1 от 8 февруари 2022 г. се превърна в повод за голям ентусиазъм от страна на министъра на правосъдието Надежда Йорданова, която в своите интервюта през изминалата седмица вече анонсираше по медиите, че в министерството се готви ново искане, което да бъде внесено във Висшия съдебен съвет за предсрочно освобождаване от длъжност на главния прокурор Иван Гешев. Първоначално следва да се отбележи, че РКС № 1/2022 г. безспорно е много полезно, защото то изчиства една неяснота в българската конституция, отнасяща се до така наречените „трима големи“, и за евентуалния механизъм за прекратяването на техните правомощия при наличие на съответните основания за това. Министърът на правосъдието има възможността да прави предложения до Висшия съдебен съвет за предсрочно освобождаване от длъжност на председателя на ВКС, ВАС и на главния прокурор в хипотезата на чл.129, ал.3, т.5 от Конституцията –  тоест при тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и действия, които накърняват престижа на съдебната власт.

Въпросът с отчетността и отговорността на главния прокурор като системен в българското правосъдие има своята дългогодишна история, особено след решението на Европейския съд по правата на човека по делото „Колеви срещу България“ от 5 ноември 2009 г. България е искала становища на Венецианската комисия по този повод с цел намиране на механизъм в рамките на действащия конституционен модел, въпросът е бил повдиган при обсъждане на докладите по Механизма за сътрудничество и проверка в Съвета на Европейския съюз, както и има своето място в първите два доклада по новия общоевропейски механизъм за върховенство на закона, въведен от страна на Европейската комисия за всички държави. Разглеждан е и от Комисията ЛИБЕ в Европейския парламент. И докато разговорите за неговото евентуални решаване в конституционносъобразен порядък продължават, то трябва да се отчете неговата основна характеристика – системността. Този въпрос касае една цяла институция, а с нея и основни принципи, заложени в основния ни закон, включващи разделението на властите, правовата държава, върховенството на закона и т.н. Такива и всички въпроси, имащи отношение към темата за правосъдната реформа – те са всеобхватни, холистични, изискват цялостен и обмислен подход, за да бъдат решени дългосрочно.

По думите на министър Надежда Йорданова обаче, както и по изказванията на премиера Кирил Петков и други представители на мнозинството на „промяната“, както сами те се титулуват, човек остава с впечатлението, че правосъдните въпроси не са толкова системни, колкото имат персонален оттенък (всичко това кулминиращо в думите на Кирил Петков в „Панорама“ по БНТ - „Нашата роля е да сложимЕ хора в прокуратурата“). И когато бъде теглена чертата на уж визията за предложения за правосъдна реформа, „мнозинството на промяната“ и неговото правителство финишира безславно до три много елементарни, политически конюнктурни и личностно обосновано предложения – смяна на главния прокурор, закриване на специализираното наказателно правосъдие и „разделяне“ на КПКОНПИ („разделяне“ използвано доста механично от премиера Петков, сякаш Лена Бориславова ще реже баница). А нещото, което трайно отсъства е именно тази системна, голяма и значима визия за правосъдна реформа, която наистина би оставила трайни и необратими следи за добро – след широк обществен консенсус, обществени обсъждания и диалог с всички заинтересовани страни, постепенна работа и изкристализиране на предложения.

Логично възниква въпросът – ако се осъществява т.нар. „реформа на промяната“, то каква е нейната цел? Да гарантира справедливо, достъпно и ефективно правосъдие за българските граждани, възмездие за престъпниците, засилване на чувството за справедливост в обществото? Или друго – да създаде удобно на управляващите политическо правосъдие чрез опит да се прекрои съдебната система чисто кадрово, без да се засягат някакви нейни правомощия, освен ако това не би облагодетелствало самите тях? Тук би следвало да се отбележи, че в периода от 2007 г. до 2019 г. България беше обект на ежегодни доклади по линия на Механизма за сътрудничество и проверка. Макар и формално незакрит от страна на Европейската комисия, за периода от 2019 г. насам се счита, че България е изпълнила всички препоръки, поставени към момента на нейното присъединяване към Европейския съюз, съответно обхватът на механизма е изпълнен и необходимост от нови доклади няма. В този ред на мисли следва да се отбележи, че и създаването на КПКОНПИ, и създаването и функционирането на специализираното наказателно правосъдие като предприети стъпки през годините на Механизма, бяха трайно под наблюдението на Европейската комисия. И значима критика спрямо тяхната работа не се е появявала. Нещо повече, бележките, които са били отправяни за специализираните съд и прокуратура са включвали необходимостта от повече обучения на магистратите по материята, повече финансови ресурси за институциите, гарантиране на техния сграден фонд, тоест всички материални аспекти на тяхната независимост. Създаването на КПКОНПИ беше приветствана като една от най-обхватните реформи в рамките на Механизма. Тоест със сигурност не би могло да се заяви, че създаването и развиването на тези институции е било самоцелно действие на едно или друго правителство или мнозинство, целящо да обслужва неговия непосредствен политически интерес.

До този момент от управляващите не са представили нито един солиден аргумент, обосноваващ техните цели в рамките на реформата в правосъдния сектор. Аргументът отново е политически – хората били искали така, били избрали мнозинството на промяната. Ако не ме лъже паметта, последните парламентарни избори, излъчили същото това управляващо мнозинство, се проведоха при рекордно ниска за нашата демократична история избирателна активност. Тоест представителността на точно това мнозинство е доста спорен въпрос спрямо гласувалите за него български граждани, съпоставени спрямо общия брой на избирателите. Невъзможността на управляващите да съставят консенсус си пролича и при формирането на комисията за промените в Конституцията в Народното събрание, където те отказаха да ангажират дейността на политическата опозиция, която им е необходима повече от всякога за постигането на 2/3 мнозинство. Подобна структура се създава на база предварително водени разговори, поставяне на ясни цели и задачи и дори подписване на политическо споразумение – как се правят промени в Конституцията без да е налично конституционно необходимото мнозинство за това? Политическото инженерство за съжаление за пореден път изиграва лоша шега.

Но основаният въпрос тук е друг – иска ли това управляващо мнозинство да сложи политическа ръка върху правосъдната система, което да бъде скрито зад маската на уж провеждане на реформи? Каква е неговата дългосрочна цел? От заявеното до този момент такава няма. Човекът с 370-те думи в речника, понастоящем премиер, ако бих могъл да цитирам писателя Димитър Недков, го казва многократно – той искал арести, бързи арести, хора в прокуратурата, някакво механично разделяне и премахване на структури без смисъл и яснота за обществото, но с яснота и цел за самия него. А няма по-опасно явление от превръщането на правосъдието в инструмент на политическа вендета и разправа. Историята го е показала не веднъж, включително и в не толкова далечното ни минало. И тук би следвало да се каже отново – ако се прави правосъдна реформа, тя трябва да е всеобхватна, на база качеството на системност, търсеща дългосрочни решения и преди всичко след широки обществени обсъждания и консенсус за нейната необходимост, целесъобразност и съответствие с принципите и духа на нашата Конституцията.

Всичко друго биха били временно политически експерименти на временни политически играчи в Народното събрание и Министерския съвет, имащи политически хоризонт до следващите парламентарни избори.

* * *

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.