Режимът на Путин във вътрешен план – вертикалата на властта и имперската му идеология

Едва ли има човек, който да е успял посети Руската федерация преди началото на войната срещу Украйна, на когото да не му направи впечатление огромното количество държавна спонсорирана пропаганда, обвързана с историческото минало на Русия – независимо княжеска, царска или съветска. Тя е по площадите, в телевизорите, в социалните мрежи, в публичните мероприятия. През изминалата седмица в Държавната Дума на Русия се появи законопроект, който е приоритетен за управляващата партия в Русия и за президента Путин, и цели включването на 18 милиона ученици в нов тип „младежка организация“, която трябва да съдейства за „формирането на светоглед на основа на традиционните руски духовни и нравствени ценности“, както се посочва в мотивите към законопроекта. Всъщност това е една от многобройните стъпки, които се случиха през последните над две десетилетия, създали два от основните фундамента на режима на Владимир Путин – укрепването на една единна и неделима структура на държавната власт и създаването на имперска идеология.

Една от най-ясните и отчетливи стъпки в тази посока, преследваща едновременно и двете цели, се превърна изменението на руската федерална конституция от 2020 година, които трайно промениха структурата на държавата власт и я приведоха с конкретната идеологическа доктрина на режима на Путин. За конкретен пример може да послужи текущата формулировка на чл. 67, ал. 2 от руската конституция, който гласи, че „Руската федерация, обединена по силата на хилядолетна история, пази паметта на предците, дали ни идеалите и вярата в Бога, а също приемствеността в развитието на руската държава, признава исторически определеното държавно единство“. Основните моменти тук са няколко. Първият, който следва да се отчете е идеята за създаване на приемственост между определени пет форми на руска държавност, формулирани от Николай Бердяев – Киевска, Русия от татарския период, Московска Русия, Императорска Русия на Петър и Съветска Русия – чийто наследник и приемник се явява съвременната Руска федерация. „Паметта на предците“ е посочена като „обща“, без значение дали става въпрос за времето на Леонид Брежнев като генерален секретар на КПСС или пък за това на Иван Калита или княгиня Олга. Стремежът към органично дефиниране на историческото единство тук включва както Втората световна война, наричана в Русия Велика отечествена война, така и Кримската война, и татарското нашествие. Това държавно единство на Русия е исторически определено, съгласно текста на руската конституция.

Тази историческа определеност на единство, заложено в сърцевината на днешното руско държавно устройство, пряко кореспондира с ролята на религията в обществото, която отново е залегнала в конституционното устройство по силата на думите „идеалите и вярата в Бога“. При която отново има исторически момент, свързан с идеята за Москва като Трети Рим. След падането на Византийската империя през 1453 г. в Русия се оформя идеята за руската държава като най-голямото православно царство, което придобива месиански характер. Тази линия може да бъде върната назад до времето на цар Иван III, до когото е адресирано следното писмо от монаха Филотей: „В Третия нов Рим – твоето държавно царстване – светата съборна апостолска църква свети пече слънцето под небесата. И нека знае твоята държава, благочестиви царю, че всичките царства на православната християнска вяра са се сбрали в твоето единно, че двата Рима паднаха, а третият крепне, а четвърти не ще има; твоето християнско царство не ще иде в чужди ръце.“

Обявената историческа приемственост и определеност, религиозният елемент и срастването на религията с националния елемент също има своята трайна философска обосновка и извор в определени руски мислители, ползващи се с особен пиетет от близкия кръг на президента Путин. Такива са Константин Леонтиев и Владимир Соловьов. За Леонтиев в основата на всичко лежат универсални начала, идеи, които владеят национална стихия и водят към национален разцвет. Необходимо е наличието на „велика идея“, която да служи за сцепление на отделните „атоми“ в едно цяло. Самият Леонтиев не вижда как би могъл да обича една „либерално-демократична и атеистична Русия“ (Николай Бердяев – бел. авт.) като в този смисъл голямата идея за Русия стои в йерархичната структура доста над едно текущо състояние на самата Русия.

Следвайки този ред на мисли няма как да бъде пропуснат и въпроса за културата, която отново е въздигната в определена идеология на конституционно ниво по силата на чл. 68 от Конституцията на Руската федерация: „1. Държавен език на Руската федерация и на всички нейни територии е руският език като е език на държавообразуващия народ, влизащ в многонационален съюз на равноправните народи на Руската федерация.“ и „4. Културата на Руската федерация се явява уникално наследство на нейния многонационален народ“. Традиционно нещото, което е отличавало Руската империя, от обичайните колониални империи, основаващи своите отношения по модела център – периферия и метрополия – колонии, е нейното териториално единство. Като изключим кратки исторически периоди, в които Русия е имала колонии в Аляска, Калифорния и в Тихия океан, то постепенният тласък на московските царе и руските императори на изток формира едно цялостно пространство. Това пространство включва в себе си безброй народности и култури, държави, племенни съюзи, родови общества. В книгата на Льороа-Болийо „Империята на царете и русите“ се посочва – „руската земя, отличаваща се с единство, представляваща цялостно географско понятие, и многообразието на хората, обитаващи тази земя“.

Още през 1833 г. министърът на просвещението граф Уваров определя основополагащите принципи на Руската империя: православие, самодържавие, национален дух. Тази формула по-късно е доразвита от обер-прокурора на Светия синод Константин Победоносцев, който казва, че Русия е руска и православна. Изграждането на подобна официална доктрина не променя стремежа да се съхранява баланс между териториите и центъра, между отделните имперски народи и руския такъв. Така например след влизането на Крим в състава на Царска Русия през 1783 г. руските чиновници и приобщените към дворянското съсловие татарски благородници работят съвместно в административната система. Народите в Кавказ и Централна Азия приемат руската власт, доколкото тя не ги откъсва от техните традиции. Генерал-губернаторите на прибалтийските Ливония и Естония произхождат предимно от местната балтийска аристокрация. Финландия дори разполага с митническа граница с Русия, а руският император носи титлата „Велик княз на Финландия“ и избягва да се меси във финландските дела. В руско-татарските училища има задължително преподаване на татарски език, а чрез основата през 1863 г. Духовна академия в Казан от професор Илмински се цели подготовката на мюсюлмански местен елит, възпитан в европейски дух.

Защо този опит е съществен и неговото приложение се търси и днес? Съвременната Руска федерация преди всичко остава многонационална държава, което изрично е подчертано в конституцията, и гарантирането на някакво единство като мярка срещу сепаратизъм и наченки на разпад е от изключително значение. И прилаганите лостове не се ограничават единствено до икономическата интеграция на отделните региони, а се търси, отново залегнало в конституцията, равноправност на отделните народи с признаването на единен и държавообразуващ елемент.  Липсата на единна доктрина за развитие на многообразната федерация, настъпила след разпадането на Съветския съюз, представлява непреодолима пречка пред провеждането на един или друг интеграционен процес на съставните части в едно цяло. В чл. 69 от проекта е посочено, че „държавата защитава културната самобитност на всички народи и етнически общности на Руската федерация и гарантира съхраняването на етнокултурното и езиково многообразие“.

Извън тези идеологически елементи, друг много съществен момент е създаването на унитарно държавно устройство чрез единна вертикална структура на властта и силно йерархично организирани административни структури, които да се подчиняват на всемогъщата президентска институция. По начало правният принцип на унитаризма гласи, че всички държавни дейности изхождат от една централа, а цялата държавна власт се упражнява на една плоскост, чрез единна организация и единен правен ред. В конституцията на Руската федерация е заложена „единна система на публичната власт“ –органите на местно самоуправление и органите на държавна власт в Руската федерация влизат в такава единна система и осъществяват своето взаимодействие с цел най-голяма ефективност. В рамките на Руската федерация например могат да се създават „федерални територии“, чиито статут се определя чрез федерален закон. По този начин се създават много по-широки предпоставки за упражняване на единна унитарна власт от страна на централните органи на национално ниво, но при запазване на местната самобитност, традиции и присъствието на местни елементи във властта като превантивна мярка срещу дезинтеграция на териториалното единство и отделянето на субекти от състава на федерацията.

По линия на заложения в конституционното устройство „вертикал на властта“ президентът може да уволни председателят на правителството или да откаже да приеме оставката на министър-председателя. Президентът лично може да назначава или освобождава от длъжност федерални министри. Имунитетът на президента продължава да действа след изтичане на неговия мандат, освен ако не бъде отнет чрез нарочна процедура. Президентът след своя мандат става пожизнен член на Съвета на федерацията, горната камара на руския парламент (тоест сенатор). Президентът след консултация със Съвета на федерацията назначава и освобождава главния прокурор и неговите заместници. Изключително големи са президентските правомощия по линия на назначаването на членове на руския Конституционен съд, както и при председателите на върховните и федералните съдилища.  

От изведеното дотук може да се направи извод, че съшитото от Владимир Путин и неговия кръг държавно устройство на Русия, изцяло преследва целите на една единна и централизирана в административно отношение и властови правомощия държавна власт, но в същото време цели да създаде достатъчно широка културна автономия и представителство за различните народи на Руската федерация с цел да се избегне възможността за сепаратизъм и вътрешни войни по примера на двете чеченски войни от края на миналия век. Два от определящите моменти на режима на Путин – вертикалата на властта и имперската идеология – са незаобиколим фактор при изграждането на съвременното „вътрешно лице“ на Руската федерация.

* * *

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.