Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
English

Новини, анализи, мнения - Tribune.bg

Меню
  1. Начало
  2. Мнения
  3. Румен Радев – едноличен и безотговорен

Мнения

Румен Радев – едноличен и безотговорен

Димитър Стоянов, коментар специално за Tribune.bg

Оформилата се политическа ситуация след изборите на 4 април 2021 г. и невъзможността да бъде излъчено редовно правителство, обявяването на нови предсрочни избори на 11 юли 2021 г., както и все по-надвисващите трети предсрочни избори, завързаха не един или два „гордиеви възли“ в българската конституционна действителност. Противоконституционните мораториуми, налагани чрез решения на Народното събрание, оттеглянето на Пламен Николов в рамките на процедурата по осъществяване на мандат за правителство, двойното гражданство на действащ министър от служебното правителство са само част от примерите, които биха могли да бъдат дадени.

В състоянието на липсващ през повечето време парламент, който да е излъчил и да осъществява парламентарен контрол върху излъченото правителство, както и на назначено от президента служебно правителство, което е предмет на доста ограничен кръг от отговорности, в центъра на държавния живот попадна фигурата на президента.

По същество в условията на република с парламентарно управление, каквато се явява България, президентът се избира от законодателния орган с квалифицирано мнозинство. Взаимното съществуване на пряко избран президент и пряко избран парламент представлява рецепта за неминуеми конфликти между институциите, основаща се на сблъсъка на собствената им демократична легитимност. И България се явява най-скорошният пример защо подобен конституционен модел страда от толкова сериозен недостатък. Причината за него е конкретна и тя си има две имена – Румен Радев. Но защо?

По начало президентската институция има ограничен кръг от правомощия с идеята да представлява „неутрална власт“, балансираща такава, а президентът – да олицетворява единството на нацията. Политическата криза централизира в президента огромна власт. Във всеки един момент с негов указ може да бъде сменен който и да е министър от служебното правителството. Наличието на проблеми в отделните министерства по отношение на техните подведомствени органи (агенции и др.), такива на ниво заместник-министри, отново може да се превърне в търсене на отговорност от страна на президента. Президентът може да залага управленски приоритети на назначеното от него служебно правителство. Казано по друг начин – той се е превърнал в абсолютен господар на изпълнителната власт. Но при какви условия?

На първо място при непостоянно функционираща законодателна власт, която не е в състояние, не само поради серията от избори, да търси отговорност от правителството, но и поради конституционните ограничения върху това – служебният кабинет не може да бъде обект на парламентарен контрол, който да осъществява политическа отговорност. На второ място идва и „президентският фактор“ - президентът Радев повече от явно няма желание да упражнява контрол върху своите министри, които прескачат в своите политически пируети между скандала и провала. И докато един орган като Народното събрание при своето многообразие винаги може да намери воля за контролна дейност, при президентът всичко зависи само и единствено от неговото собствено желание. От политическа гледна точка ситуацията стига до онзи момент, в който служебните министри размахват пръст на Народното събрание, а самият президент поставя различни по характер условия и назидава законодателната власт.

Текущата ситуация обуславя две качества, с които се характеризира президентът Радев. Едното е едноличността. И еднолично подчинената му изпълнителна власт, която той може да употребява както намери за добре, чрез т.н. „soft power” - мека сила. Достатъчно е само да определя насоките на действие на назначените от него служебни министри и министър-председател и съответно рамките на политиките на кабинета. Второто е отговорността. Или по-скоро липсата на такава. Нежеланието на президента да търси отговорност от собствените си служебни министри проектира неговата собствена безотговорност като носител на огромна държавна власт и като управленец. Нежеланието на президента да се съобразява с цели групи от обществото и с политически сили, получили огромно доверие, демонстрира безотговорност, която се прелива в обществена такава. Ако Конституцията те е поставила „на върха“ в трудна за твоята страна ситуация, както и предвид функцията за единството на нацията, то решенията изискват от теб ангажираност, диалог и намиране на общ подход.

Всичко това към днешна дата се е превърнало в дребнаво и, за съжаление, институционализирано заяждане, което служи да обслужва политическите интереси на една, единствена личност – Румен Радев. И амбицията за собственото му преизбиране.

Една от известните сентенции на Ейбрахам Линкълн гласи, че ако искаш да изпиташ личността на някого, дай му власт. Румен Радев получи не просто власт. Той получи в определен смисъл върховната власт в държавата. И я получи във време на изпитания – политически, икономически, социални, здравни. И се провали по грандиозен начин в нейното упражняване. Постигането на резултати беше заменено с лично мотивирана вендета. Заявките за промени бяха заменени с политическо дребнотемие. Приобщаващото управление се превърна в еднолична власт. А търсенето на отговорност – в собствена безотговорност. Всичко това е не само политически стил на една личност с преобладаващо церемониални функции. То представлява маниер на упражняване на държавна власт и показва всички недъзи, които би имала една президентска република в България.

***

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика  


Топ новини

виж още

Актуална тема

Мрежата

виж още