Сезонът на коалициите

Не унивай, избирателю! Днес ситуацията ти се струва хаотична, но не е. Просто по силата на клатещото се махало лявото се връща в цялата си прелест. Така е по цял свят. България не е страна, която задава тенденции. България може само да резонира в честотата на световните събития. Вземете комунизма от 1944 до 1989, дето ни сполетя на крилете на Съветската армия, с чийто паметник от години се чудим какво да правим. Без тази армия и без Войната, от само себе си комунизъм у нас никога нямаше да се появи. И днес лявото се завръща в лицето на Президента и гравитиращите около него политически формации, само защото и целият свят е олевял. Това е нещо като земетресение, като неумолимата смяна на сезоните.

И все пак изглежда, че на българските партии им е дошъл акълът – търсят взаимодействие помежду си, за да не се повторят последните избори. Що за политически субекти са тези, които не могат да произведат власт! Макар и някои да го говорят, никоя от опозиционните партии, а това са всички с изключение на ГЕРБ, не иска „избори до дупка“. Не искат, защото ги е страх. Страх ги е, че ако избирателите ги видят още веднъж безсилни да произведат власт и ако отидат на трети избори през есента, ще си рекат, че само ГЕРБ са в състояние да управляват и ще ги върнат. И ГЕРБ ще се върнат. Вярно, вероятно с нови лица, нови идеи, нови послания и заклинания, препозиционирани (обърнахте ли внимание, че фонът на логото им вече е тъмносин?), но ще се върнат. От това най-много се страхуват опозиционните партии и затова влязоха в сезона на коалирането. Идеологията капитулира пред аритметиката. И като цяло това звучи добре, защото намеква за надежда, че може би българските партии също са се ужасили от 45-ия парламент, както и българските граждани, и търсят начин да не го повторят. Пък и никак не е зле избирателите да имат смислен, ясен и подреден избор.

Медиите ни засипаха със съобщения за раждания на нови коалиции. Най-очаквана беше „голямата коалиция вляво“, защото, както вече отбелязахме, лявото е във фактическо настъпление и всички усещат това. Да, обаче не успя да се състои в този епохален мащаб, в който бе замислена. Може би защото лявото вече е намерило своето представителство в лицето на служебния кабинет, а може би защото не е баш това ляво, което се опитва да се изкара – точно като и ДБ не е онова дясно, за което иска да я мислят. Най-смешно беше лашкането на Татяна Дончева между Нинова и Манолова. На мен ми е неудобно като ги гледам, за тях не знам... И какви са причините Дончева да не остане в орбитата на голямата лява партия? Една от тях е, че Нинова не се е съгласила името на Дончевата партия да присъства в името на коалицията. Нещо подобно се е случило и при преговорите на КОД за влизане в орбитата на голямата дясна партия – името на партията в името на коалицията. Отказвам да разбера тази грандомания.

И така, лявото се раздели или ако щете обособи в три самостоятелни субекта. От голямата коалиция вляво останаха БСП, АБВ и „Нормална държава“ на ветрения енергетик Георги Кадиев. Мая Манолова – не знам те ли не я щяха, тя ли не ги щя – се обособи в коалиция „Изправи се! Мутри вън!“ (простете, но на мен това име продължава да ми звучи като „Йо-хо-хо и бутилка ром!“) заедно с „Отровното трио“, което вече е дуо, след като Славето Минеков най-сетне стана министър на културата, макар и служебен. Питам се: ако при следващото раздаване на картите се сбъдне и мечтата на Хаджигенов да министерства, дали ще трябва да говорим за „Отровния солист“? Към коалицията се присъедини и „Движение 21“ на Татяна Дончева, както и ЕНП на Мария Капон, което е толкова ЕНП, колкото и „Галъп“ е GALLUP.

Но безспорно най-яркият проблясък вляво е коалицията на Жан Виденов „Ляв съюз за чиста и свята република“, която нека за удобство наречем „комунистическата коалиция“. Тя се състои от „Български път“ (Ангел Димов), „Българска прогресивна линия“ (Красимир Янков), „Възраждане на отечеството“ (Николай Малинов – председател на Движение „Русофили“ и кавалер на орден „Дружба“, връчен лично от г-н Путин) и, разбира се, „Партия на българските комунисти“ (Иван Пенчев – Първи секретар на ЦК). Като ви казвам, че лявото триумфално се завръща, вие не ми вярвате! Да се завърне Жан Виденов в политиката е все едно Едуард Джон Смит (капитанът на „Титаник“) да поеме командването на нов пътнически кораб.

Виденов също застава на патриотични позиции (като „Българските патриоти“ и КОД), но не крие острата си русофилия. Един негов цитат обиколи пространството: „Майкопродавците ще ми раздават акъли, защото били зад граница и направили правилния цивилизационен избор. А да ми дойдат с фотоапаратите си, вързани с Фейсбук постоянно, а пък аз ще им изляза с автомата, ножа или юмрука си, който също е оръжие. Лукашенко им показа как става тая работа. Класически!“. Тези, които гледаха пресконференцията му, са забелязали, че той имаше предвид „троцкистите от Париж“ като например Юлия Кръстева, която нарече маоистка. Не че няма известно основание…

Следва патриотичната коалиция. Вярвам, че някакви патриоти трябва да бъдат представени в българския парламент. Полезно е защото внася автентична идеология, споделяна от много хора – много повече от подкрепящите партиите, които претендират да я изразяват.

19 май 2021, 07:00

Добре ли е да се завърнат патриотите?

Първоначално коалицията трябваше да се състои от ВМРО, НФСБ и КОД, но после вместо КОД се появи „ВОЛЯ – проект на Веселин Марешки“, както гласи пълното име на партията. Сигурен съм, че при конфигурацията с КОД много хора с радост и облекчение биха гласували за патриотичната коалиция, но при това положение вече не знам.

Последната коалиция, с която ще се занимаем, си няма име, затова нека я наречем „консервативната коалиция“. Състои се от КОД, БЗНС и БДФ. Претендира, че е по-дясна от ГЕРБ, поради което се мъчи да позиционира ГЕРБ в неутралния център, където е класическият вилает на ДПС. Според д-р Москов една коалиция не може да е консервативна, ако не е антикомунистическа и не може да е дясна, ако е проруска. Разбира се, че и едното, и другото е възможно, но нека не се отплесваме сега към огромната и банална тема за дясното и консерватизма. Дъвкали сме я достатъчно и вероятно още много пъти ще се наложи да я дъвчем.

Един от стълбовете в платформата на КОД са „християнските ценности“, което е и причината такива като мен да проявяват по-особен интерес към партията. Затова нека отделим малко повече внимание на това.

 За себе си партията казва: „КОД е европейска партия, борим се за ЕС, основан върху европейската християнска цивилизация и нейните ценности“, а в предизборната ѝплатформа пише: „Българската водеща култура е основана на общите ценности на европейската цивилизация, които произхождат от Християнството, Просвещението и Възраждането, както и от абсолютната ценност на човека, независимо от пол или индивидуални различия“. Като оставим настрана, че „европейската християнска цивилизация“ не е нещо монолитно и е понякога дори нещо противоречиво, особено след 1054, като оставим настрана, че още по-противоречиви помежду си са християнството и Просвещението, а човекът не е абсолютна, а относителна ценност, доколкото е образ Божий и мерило за всички неща не е той (както много му се иска), а Бог, нека се запитаме кои са „християнските ценности“, за които толкова много политици говорят.

На първо място, разбира се, са добродетелите. Кардиналните са вяра, надежда и любов, а с тях вървят и добродетелите, които са в опозиция на смъртните грехове: гордост-смирение, скъперничество-безкористност, чревоугодие-пост, гняв-кротост, похотливост-целомъдрие, леност-трудолюбие, завист-любов. Тоест един политик, който наистина се придържа към християнските ценности, трябва да бъде смирен, безкористен, въздържан, кротък, целомъдрен, трудолюбив, и да се води от любов към другите. Това е. Другото са общи приказки.

Любовта не случайно е кардинална добродетел, защото тя е conditio sine qua non за абсолютно всичко останало: „щом любов нямам, нищо не съм“ (1 Кор. 13:2) и „по това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:35). За колкото политици любовта е водещ мотив, толкова от тях наистина се ръководят от християнските ценности.

Друга християнска ценност за заповедите – Декалогосът (десетте Божи заповеди) и наставленията от Проповедта на планината (Мат. 5,6 и7), особено блаженствата. Няма да се спираме поотделно на тях, защото не това е темата.

Наистина, всички тези християнски ценности могат да се разглеждат и като общочовешки, защото ни повече, ни по-малко описват Доброто. Има обаче едно схващане, за което дълбоко се съмнявам, че се изповядва днес от жив политик, а би трябвало, защото се отнася до властта. Според християнството истинската, единствената власт произлиза и се санкционира от Бог, а земният властник може да бъде само Негов викарий до Второто пришествие. Затова по замисъл християнските държави са диархични, състоят се от държава и църква, от светско и духовно, земно и небесно начало. Разбира се, секуларната държава унищожава това, още преди да се е осъществило докрай. Така че ако някой политик наистина иска да изповядва християнските ценности, трябва да гледа на себе си не като на източник на властта (пази, Боже!), а като на канал, през който тя минава. Има ли такъв политик?

Знам. Знам, че всичко това е трудно приложимо в модерната политика. Но нека, когато някой иска да се ръководи от християнските ценности, да има пред себе си поне Новия завет, който, перифразиран, звучи така: „Обичай ближния колкото себе си и Бог повече от себе си“. Дори само това да спазят партиите на християнските ценности, ще заслужат нашите гласове. Представяте ли си политик, който обича някого или нещо повече от себе си! О, миг, поспри!

Толкоз за християнските ценности и моля да ме извините за отплесването. Похвално е партиите да се обръщат към вярата, но в условията на секуларна държава това изглежда подозрително в очите на християните.

Извън християнските ценности „консервативната коалиция“ възнамерява да запише в редовете си и боксьора Кубрат Пулев, но не успях да разбера дали вече е разговаряно с него или още не е. Нищо. Ако Кобрата откаже, винаги могат да се обърнат към Мария Бакалова – онази актриса, за която така и не разбрах какъв беше целия този шум. Така се прави – всяка партия, всяка коалиция трябва да си има свое знаме.

Ето това, любезни избирателю, е менюто за следващите избори. Избирай за кого да гласуваш. На мен лично ми е леко неудобно, но има време и ще видим. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.