Ще предизвика ли Кирил Петков „Боянски ливади“

Когато на 8 ноември 1991 година е избрано, правителството на Филип Димитров обявява, че неговата основна цел е смяна на системата. В този момент антикомунистическата опозиция отбелязва първия си значим успех, като успява да излъчи едновременно президент в лицето на Желю Желев, премиер в лицето на Филип Димитров и председател на парламента в лицето на Стефан Савов. Следва единадесетмесечно революционно управление, което си поставя за задача да подмени всички кадри от времето на социалистическия режим, да извърши пазарни реформи в икономиката, да промени радикално геополитическата линия на България.

На фона на тези големи цели разнородното правителство, което е подкрепено и от ДПС (СДС има 110 депутата при 121 за мнозинство в парламента), обявява война на синдикатите (включително и на КТ „Подкрепа“, която в началото му дава рамо), на медиите, на Българската православна църква (с решение на Министерския съвет е „уволнен“ патриарх Максим). Само шест месеца след като е избрано правителството влиза в конфликт с президента Желю Желев. Първият симптом за това е смяната на министъра на отбраната Димитър Луджев, който е близък до президента. Малко след това е арестуван бившият премиер Андрей Луканов, като по-късно, поради липса на доказателства, обвиненията срещу него отпадат, а семейството му успява да осъди България в Страсбург. Заедно с това, шефът на разузнаването Бриго Аспарахов, който е на подчинение на президента, публично изнася данни, че съветникът на премиера Константин Мишев е участвал в нерегламентиран износ на оръжие за Македония. По-късно този скандал придобива публичност, като „Македонската афера“ и е сред причините за падането на правителството. През лятото на 1992 година Желю Желев дава пресконференция, на която критикува правителството за липсата на сериозни реформи и за агресивната политика по отношение на всеки, който не е съгласен с него. Тази пресконференция остава в историята като „Боянските ливади“ и дава началото на ескалацията на конфликта между Желев и правителството. Малко по-късно Филип Димитров иска вот на доверие от Народното събрание, но не получава подкрепа и е принуден да подаде оставка. Така за по-малко от година първото правителство на СДС приключва своя мандат, а „смяната на системата“ е оставена за по-късно и е заменена с плаващите мнозинства, които подкрепят програмното правителство на проф. Любен Беров. Наред с всичко това, текат остри и емоционални парламентарни дебати, които неизбежно са съпътствани от публични скандали, а министърът на образованието Николай Василев дори се включва в антиправителствен протест.

За последното се сетих след като видях настоящия министър на регионалното развитие Гроздан Караджов да присъства на протест, насочен срещу политиката на правителството по отношение на пътищата. Впрочем, от известно време аналогиите с бурната 1992 година все повече се набиват на очи. Като започнем от смяната на министъра на отбраната Стефан Янев, който е близък до Румен Радев и търканията между самия президент и правителството, минем през „македонската афера“ на Кирил Петков и неговия съветник Весела Чернева, която беше огласена публично от Слави Трифонов, и завършим с острата конфронтация в рамките на самото мнозинство, всичко прилича на ранния СДС. Слуховете за физически бой между различни представители на мнозинството в кулоарите на властта и присъствието на Гроздан Караджов на антиправителствен протест само допълват тези аналогии, така както черешката украсява върха на тортата. Към това можем да прибавим и мрачното присъствие на финансовия министър Асен Василев, който вероятно дълго време ще носи клеймото на основен виновник за бъдещото падане на настоящото правителство, така както финансовият министър Иван Костов носеше клеймо за падането на правителството на Филип Димитров.

Разбира се, всички тези аналогии не бива да се възприемат буквално. Те са само знаци, че днес историята се повтаря като фарс. Ако през 1991 година наистина имаше революционна ситуация, която се развиваше бурно и по правилата на революцията, то днес революционна ситуация няма. Има определен брой млади хора, които са ентусиазирани, но безпомощни в интелектуално и управленско отношение. Те са заобиколени от полумошеници или от откровени мошеници и цялата тази маса вкупом вярва на собствената си пропаганда и си въобразява, че действията й са исторически. Ако Филип Димитров остана в паметта на привържениците си като неразбран, но честен политик, станал жертва на сложните времена, в които е трябвало да поеме управлението на държавата, то Кирил Петков е на път да остане в националната памет с невъзможността си да се изразява правилно и с всекидневните си гафове. Последното започва да граничи със симптоматика на функционална неграмотност и вродена глупост.

По-важният въпрос е какво следва от тук нататък? Ако следваме логиката, при която правителството на Кирил Петков повтаря траекторията на правителството на Филип Димитров, то оттук нататък се задават поне две почти сигурни събития. Първото е окончателен раздор между президента и правителството и нови „Боянски ливади“. За подобно събитие вече има достатъчно основания – като започнем от неудовлетвореното искане на Петков президентът да уволни директора на Националната служба за охрана, минем през напрежението по отношение на даването на зелена светлина за преговори за членство в ЕС на Република Северна Македония и стигнем до публичните скандали, свързани с избора на гуверньор на БНБ и съпътстващите ги разцепления в коалицията. Второто събитие, което можем да очакваме, е искане на вот на доверие от страна на Кирил Петков. Тази възможност изглежда съвсем вероятна на фона на сблъсъците между „Продължаваме промяната“ и „Има такъв народ“. С подобен ход в типичния си стил Кирил Петков би играл ва банк. Какъв би бил изходът от такъв сценарий не можем да кажем със сигурност, но възможността кабинетът да падне след подобно действие, особено ако то бъде обвързано и с македонската тема, е много голяма.

Изводът от цялото това повторение на добре забравени събития, които обаче не са отминали чак толкова отдавна е, че българският политически елит е неспособен да изгражда памет. Ако в настоящото управление имаше поне няколко политически грамотни фигури, скандалите и блокажът на повечето системи в държавата вероятно щяха да бъдат избегнат. Вместо това повторилата се история сякаш учудва тези, които я повтарят като фарс, и онези, за които тя може да изиграе ролята на трагедия. Вторите със сигурност са много повече от първите.

Тома Биков за filternews.bg