Стефан Т. Иванов за Tribune.bg: Опит за летене

Стефан Титков Иванов е доктор по история. Автор на няколко книги, избран за писател на 2024 г. от читателите на Столична библиотека за монографията си „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944-1989)“. Бил е три мандата общински съветник в Столичен общински съвет (2003-2015).

Геополитическата обстановка от няколко години е в процес на (като че ли) необратима ескалация. Отношенията между традиционните съюзници в т.нар. западни, демократични държави, буксуват. Доверието и споделената отговорност между партньорите в НАТО отдавна не са това, което бяха. Причини има много, но след настаняването на Доналд Тръмп за втори мандат в Овалния кабинет на Белия дом, положението изглежда вече почти безнадеждно. Пред свободните страни, а и пред всеки жител на тази планета, за когото е важно да бъдат запазени демокрацията, правата на човека и свободата в търговията и придвижването на хора, стоки и капитали като максимално опростена събирателна форма на добър вид управление и организация на обществото, са надвиснали тъмни облаци.

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА

Държавите, които имат един или друг вид доминиращ тоталитарен елемент в своето управление, са принудени да си сътрудничат, защото свободата и демокрацията по принцип са заплаха за властта на техните върхушки или авторитарни лидери. Причината е, че навсякъде по света хората в крайна сметка искат просто да живеят добре. Я си представете пълна свобода и липса на натиск върху опозиционните мнения в Русия. Ами тя ще се разпадне за две-три години. Или пък отворени граници в Северна Корея (КНДР). В този случай би било валидно приписваното му „откровение“ на бившия комунистически лидер Тодор Живков, според което „ако бех отворил границите, щех да си останем само аз в България“. Ами я да помечтаем за Иран без теократичен ислямски режим. Или за допускане на многопартийна система и свобода на интернет, на опозиционни събрания в Китай. Не, разбира се, това към днешна дата е невъзможно. Всички тези „достижения“, което ние, живеещите в свободни и демократични държави приемаме за даденост, са непостижима мечта, блян, за милиарди други хора по света. Набързо и конформистки забравихме колко хиляди българи умряха и бяха репресирани защото не искаха да живеят в комунистическа диктатура. Решихме, че всичко е само една игра на това какво ще ядем, какви дрехи ще носим и как да изплатим последния модел айфон, какъвто се чувстваме задължени да притежаваме още от тийнейджърска възраст.

Леко парадоксално, но точно това е първото предимство на тоталитарните държави – техните граждани искат да живеят по-добре, вероятно дори биха подкрепили промени, но се намират в такава ситуация, при която нямат избор и ще направят всичко, което се очаква от тях от страна на властите. Иначе последните ще смачкат тях и семействата им. В демокрацията не е така, при нея трябва силна лична мотивация и наистина да цениш онова, което имаш, за да се чувстваш готов да го защитиш.

Второто предизвикателство е, че през цялото време диктаторските държави се готвят за война. Насилието и посочването с пръст на общ враг е жизненоважно за тяхното оцеляване, защото иначе те ще трябва да се изправят пред екзистенциалния въпрос как живее собственото им население. А отговорът на този въпрос е началото на края на диктатурите. Вижте откъде и в каква посока се движат световните миграционни потоци и без проблеми ще си отговорите на въпроса къде се живее по-добре и къде - не. Защото дори хората от тоталитарните държави сами знаят кое е най-добре за тях, и ако могат, веднага биха „гласували“ с краката си.

За разлика от тези страни демократичният свят, опиращ се на максимата, че най-важният измерител на успеха са парите и високият жизнен стандарт, в продължение на десетилетия се беше вторачил само натам. И закономерно стана лидер в икономиката, високите технологии и иновациите. Свободните държави обаче пренебрегнаха малкото гласове на разума от средите на собствените си общества, които ги предупреждаваха, че Путин и Русия няма да удържат дълго да започнат поредната война. Защото тя им е нужна. Без война и без враг те просто не могат да съществуват и ако дълго време ги нямат, сами ще си ги измислят. Примери – бол. От своя страна Китай все по-изнервено „загрява на тъч-линията“ за инвазия в Тайван, нищо че се прави на „умряла лисица“.

Трето – отношението към човека. Да започна с пример. Вижте как се държат към своите войници украинците и как - руснаците. Първите правят всичко възможно да вземат телата на загиналите, да ги върнат по родните им места, където да ги погребат с почести. Руснаците пък имат мобилни крематориуми, в които ги горят, за да се водят „безследно изчезнали“, да не плащат обезщетения и да не се отчита реалният брой убити. Едните измъчват ранените военнопленници, а другите ги хранят и пазят, защото знаят, че скоро ще ги разменят за свои пленници. Другите робуват на философията „имаме достатъчно майки, ще раждат!“. Човекът там има значение само като дребен чарк в машината за защита на имперските интереси. Иначе – не. А ако има смелостта да заяви публично своето различно мнение – той отива в затвора, на фронта или директно го убиват. Примери – безброй. Бихте ли искали да живеете в такава държава? Аз не, благодаря!

В западния свят благодарение на вековни процеси, започнали от движението на хуманизма като пряко следствие от процесите на реформацията, които преди повече от пет века променят не само общностите, приели „новото“ течение, но и католическите страни, човекът е поставен в центъра на всичко. Смята се за съвсем нормално именно личността да е свободна и да може избира най-доброто за себе си, като по този начин дава неограничен простор на своята мисъл и действия, и в резултат придвижва напред не само себе си, но и цялото общество. Този човек обаче по-трудно се мотивира за война, освен ако не се убеди, че е заплашено нормалното му съществуване. Опростено казано той трябва да осъзнае, че има какво да губи. Засега успешно го лъжат, че всичко е наред, а когато „гръмне топчето“, враговете на свободата и демокрацията вече ще са с няколко обиколки напред.

И четвъртото, най-голямото предизвикателство пред свободните страни е яркото неразбирателство между САЩ от една страна и останалите им традиционни партньори, най-вече европейските – от друга. Очевидно сегашното републиканско управление (как ли се върти в гроба сенатор Джон Маккейн?) насочва усилията си без никакво притеснение към частните интереси на своята страна, като по този начин доброволно абдикира от десетилетната си роля на гарант на свободата и демокрацията по всяка точка на света. Новото мото във Вашингтон е „важното е ние да сме добре, а пък другите да се оправят както могат“. Дори и да приемем, че то е предопределено от ужасяващия размер на финансовите задължения на САЩ, то пак си остава едно късогледство. Това късогледство е най-опасно за Европа, която засега отговаря със засилено сътрудничество с далечните Австралия, Нова Зеландия, Япония, Южна Корея и Канада. Очевидно световният ред ще бъде драматично прекроен, освен ако демократите в САЩ не спрат този процес преди да е станал необратим. Засега единственото сигурно обстоятелство е, че на терена на войната този блок (без САЩ) за момента все още трудно би могъл да се противопостави успешно на потенциални координирани действия на държави от „другата“ страна – Русия, Китай, Иран.

С помощта на хибридните си атаки, тоталитарните режими са „размътили мозъците“ на немалки групи от хора, живеещи иначе в нормални държави и срещу това засега няма никаква съпротива. Проядени сме отвътре с помощта на недоучили и/или недобронамерени наши сънародници. Няма да е пресилен изводът, към днешна дата определено губим „войната“ за съзнанието и доверието на своите собствени съграждани, които оставихме да бъдат заливани еднопосочно с фалшиви информации и долнопробна пропаганда. Нито ние като общества, нито те, като личности, се оказахме готови да противодействаме успешно на това. А трябва да се започне, и то веднага. Макар вече да сме закъснели много.

ВЪЗМОЖНОСТИТЕ

Стратегически важно е в максимално кратък срок да се усилят многократно военните способности на страните, изповядващи ценностите на свободата и демокрацията. Няма никакво значение колко богати ще станете, ако изневиделица дойдат отнякъде да ви „освободят“ орките и ви вземат къщата, изнасилят дъщеря ви, ограбят семейните бижута и „занулят“ вашата държава. Някои вече го преживяха след Втората световна война, толкова ли сме глупави да го усетим и ние, и то за втори път?

Не по-малко значима е и дипломацията. Според мен трябва да се работи основно в две направления. Първото е дълбоки разговори със стратегически важни страни като Индия, Турция, Бразилия и Аржентина. С всички условности и забележки, които имаме към някои от тях, те са онзи наистина важен фактор, който може да „наклони везните“ в правилната посока. Второто е недопускане на директни общи действия на най-опасните тоталитарни режими и „вбиване на клин“ между тях, което най-лесно може да се случи с финансови и друг вид материални аргументи. Все пак техните върхушки са заграбили много и искат да го „легализират“ и да са спокойни, че те и наследниците им, ще си харчат дълго милионите.

И трето – Европа трябва най-сетне да чуе военните си експерти и специалистите по национална сигурност и да започне да се подготвя за вероятния глобален сблъсък, който днес изглежда въпрос по-скоро само на време. Да преброим приятелите си, да сведем до минимум враговете и да имаме наистина работеща колективна система за отбрана, гарантираща сигурността и неприкосновеността на нашите територии. И това трябва да се случи преди Путин да бъде спрян окончателно в Украйна или пък да нападне отново -някоя от балтийските държави или Молдова. Второто засега изглежда значително по-вероятно.

Наскоро писах, че в исторически план, на базата на използването на сравнителен анализ, ситуацията в момента удивително много наподобява епохата в навечерието на Втората световна война. Надявам се този път ескалацията да бъде избегната, но това няма да стане само със заклинания и с палене на свещи, а трябва решително да се подготвим. Не изглеждаме ли достатъчно силни, не будим ли респект, враговете на нашия начин на живот рано или късно ще ударят и по самите нас.

КЪДЕ СМЕ НИЕ?

Ние, българите, традиционно сме една от най-мрънкащите нации. Кога с причина, кога – без, но непрекъснато се оплакваме от нещо, и то с невъобразим драматизъм за гарнитура. Дали някой наистина оценява, че съм днешна дата ние сме в най-доброто си положение от поне един век насам? Членове сме на клуба на богатите – Европейския съюз, оперираме с неговата валута, движим се свободно из целия свят, децата ни учат без пари по европейските университети, можем да работим където си искаме и каквото и да говорим – жизненият ни стандарт и доходите ни се увеличават еднопосочно и плавно доближават средно европейските. В допълнение имаме най-ниските нива на престъпност откакто се води статистика за това, а тя започва веднага след освобождението ни от османско владичество. Че в крайна сметка можем да вземаме най-добрите решения в собствен интерес и да правим свободен избор…

Да, има и една част от нашето общество (за мое съжаление тя изобщо не е малобройна), която ако се стигне до военна ескалация на Русия с нас – страните от Европейския съюз, ще изберат нейната страна, дори и срещу собствената си държава. В първата половина на ХХ век това вече се е случвало. Тези хора са улеснени от пълното (а може би неслучайно!) неглижиране от страна на българските служби за сигурност на потенциалното национално предателство, което те с удоволствие биха направили. Имаме болезнена нужда от работеща национална стратегия за справяне с омразата, която в политически смисъл обхваща идеологиите на комунизма, национал-социализма и фашизма. И после – изпълнявана от хора, които не са запазили портретите на Дзержински и Ленин в служебните си кабинети. И от хора, начело на държавата, които изповядват нормални ценности, а не подтичват след агресора от изток за срам на цялата ни нация.

В обществен план всичко казано дотук за съвременна България трябва да доведе бързо само до едно демократично действие – плътно обединяване на силите, които подкрепят европейския избор на свободна България. Една кандидатура за президент, единен проевропейски блок за следващите (когато и да са те) парламентарни избори, една обща политика. Ако великите лидери на уж големите демократични партии и общности не са готови на това, то те ще се окажат в ролята на Никола Петков в Отечествения фронт. И ще борят корупцията и ще реформират съдебната система в условията на загубила свободата си държава. Тоест – ще се боричкат за това кой да загаси лампата. Гласоподавателите им обаче, същите тези, които досега винаги им прощаваха всяка волна или неволна глупост, този път трябва да ги „натиснат“ да няма заклинания от сорта „с този ще единодействам, но с онзи – никога“. В противен случай, ако продължи играта кой ще има 5% и кой 12%, накрая ще затвори целият игрален клуб, а те самите ще се окажат в друго, далеч по-неприятно за тях място. И избирателите им, които винаги досега им прощават фриволно простотия след простотия (с което пасивно ги насърчават да пристъпят към следващата), ще си гризат ноктите, но ще е късно…

П.П. Написаното по-горе не е утопия, а мъчително разсъждение на човек, който искрено вярва, че не всичко е загубено и че си заслужава да се вложат повече усилия за победата на доброто – такова, каквото го разбирам. И такова, каквото съм се стремил да подкрепям през живота си.