Танцуващият с индианци понтифекс

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

В шеметния новинарски поток препускат снимки на какво ли не. Те избухват пред очите с пъстрите си цветове и бързо отстъпват назад, за да отворят място на нови припламвания. Така и онзи ден, докато прехвърлях новините, пред очите ми припламна снимка на папа Франциск с индиански пера на главата. Беше толкова необичайно, че първоначално не отразих видяното с цялата му сериозност и то изчезна под следващите снимки. После обаче се замислих и се върнах да го потърся. Когато го открих, първоначално реших, че става дума за безвкусен монтаж. Но, не. Истина било.

Както съобщават от Ватикана, от 24 до 30 юли папа Франциск е на посещение в Канада да моли прошка от местното население за някакви неща. Там той наистина се оставил да го снимат с индиански пера на главата, види се, като един от изразите на искреното му покаяние.

БГНЕС

Всъщност тези „някакви неща“ са доста сериозни. Става дума за разкрития в система от интернатни училища за индианци с участието и на католическата църква, просъществували повече от век.

Конфедерацията Доминион Канада е създадена през 1867, две години преди Първия Ватикански събор, който прогласи новия догмат за непогрешимостта на папата. През 1876 -  годината на Априлското въстание- Канада вече обнародва Закона за индианците, който засяга т.нар. „първи народи“. Първите народи са около 4% от населението на страната и се състоят от индианците, метисите (деца на индианци и бели заселници, живеещи като индианци) и инуитите, наричани доскоро „ескимоси“. Според философията, изразена от този закон, „първите народи“ не са пълноценни хора и към тях трябва да се приложат по-специални мероприятия с цел интеграцията и евентуално асимилацията им. Едно от тези мероприятия е създаването на интернати, където децата на „първите народи“ се отделят от тяхната културна и семейна среда, възпитават се в духа на европейската цивилизация и се подготвят за обслужващи и нискоквалифицирани професии.

За повече от век са създадени и са работили 139 такива интерната, през които са преминали 150 000 непълнолетни. Първото такова училище е открито през 1831 – далеч преди създаването на самата Канада, – а последното е закрито през 1996. Половината са свързани с католическата църква, затова и папата днес е с пера на главата.

Когато идват новите либерални времена, започват да излизат и безобразията в интернатите за индиански деца и съответно да се трупа резонното възмущение от тях. Установява се, че отношението към децата често е било небрежно и дори жестоко. С оскъдните средства се е злоупотребявало, което е обричало възпитаниците на глад и болести. Смъртността е била висока, най-вече от туберкулоза. По чисто финансови съображения телата на умрелите деца не са били връщани на семействата им, а са ги погребвали в безименни гробове. Досега са изследвани над 3000 такива погребения.

В резултат от възникналото обществено настроение, през 1991 се създава „Кралска комисия за коренното население“, която след пет години усилена работа публикува доклад (1996), който отприщва вълна от съдебни дела срещу държавата, институциите и църквите. През 2005 се стига до „Споразумение за индианските интернатни училища“, което пък довежда до създаването на „Канадска комисия за истина и помирение“ през 2008. През 2015 тази комисия представя доклад с 94 препоръки, свързани със състоянието на коренното население. С тези препоръки се заема поредната тематична организация – „Национален център за истина и помирение", създаден към университета на Манитоба.

Натрупаният в резултат на всички тези дейности обществен гняв се насочва и към католическата църква. Извиненията на католиците към „първите народи“ започват още през 1991 заедно със създаването на Кралската комисия за коренното население. Именно до нея през 1993 Комисията за справедливост и мир към Епископската конференция изпраща дълго прочувствено писмо с въздействащото заглавие „Справедливостта тече като мощна река“. Заедно с реката на извиненията потича и реката на живите пари. По силата на „Споразумение за индианските интернатни училища“ католическите страни се ангажират да платят 29 милиона долара на онеправданите, да финансират „конкретни инициативи и услуги“ за 25 милиона, както и да проведат кампании за набирането на още 25 милиона.

На 24 септември миналата година (2021) канадските католици публикуваха „настоятелна молба за прошка“. Не знам с какво са ги притиснали, за да са толкова „настоятелни“. Част от тази настоятелност е и обещанието да доведат папата в Канада, за да се извини лично и той. На 28 март 2022 епископите на Канада се появиха във Ватикана, водейки със себе си и обидените представители на „първите народи“, които като цяло са около един милион души в около 50 езикови общности. Целта на тази делегация бе да докара папата на крака да се извини и той. Ето затова папа Франциск днес е в Канада и затова е с пера на главата.

Целият този случай може да се разглежда по два начина: сам по себе си и в общия контекст. Взет сам по себе си, маскарадът на Франциск произтича от манията на римокатолицизма да бъде „в крак с времето“. Той не иска да губи актуалност в очите на масовия човек и особено в тези на младия масов човек. Католицизмът сякаш е забравил, че хората трябва да дойдат в Църквата, за да се спасят, а не Църквата да тича при тях, следвайки модните им увлечения. А може и да не е забравил, но да се държи така, защото вече повече от хиляда години е политическа организация – по-скоро земна, отколкото небесна. Затова, когато стана модерно децата да ловят с мобилните си телефони покемони, Ватиканът отговори със свое приложение, абсолютно същото, само че вместо покемони се ловяха християнски светци. Затова и Ватиканът с такава готовност не само участва в Икуменизма, но се явява и негов неформален вдъхновител, колкото и Икуменизмът да се пише протестантско дело. Затова в един момент започна да изглежда, че за Ватикана световната бедност и климатичните промени са по-важни от спасението на душите. Дори да не е така.

Разбира се, случаят с покаянието и извинението на папата в Канада има и общ контекст. На първо място това е „модата“ на постмодерния свят да очаква от белия човек да се чувства виновен за какво ли не и да се извинява за всичко. Достатъчно е само да си спомним как през миналата година от всички футболни отбори се очакваше да коленичат преди мачовете в знак на солидарност с идеалите на движението BLM, набрало глобална мощ след случайната смърт на чернокож престъпник по време на ареста му в Съединените щати. Достатъчно е да припомним и как Демократическата партия в същата тази страна обеща репарации за негрите, потомци на робите от миналото. Примерите са стотици.

Католиците не изостанаха от тази мода. Папа Йоан Павел II влезе в джамия в Дамаск. Папа Бенедикт XVI влезе в джамия в Истанбул. Йоан Павел се извини за Инквизицията, а пък Франциск се прочу с миенето и целуването на крака на мигранти, затворници и мафиоти.

Всичко това е сакън католиците да не загубят актуалност в очите на масовия човек – разглезен потребител и субект на права. Ако беше истинско угризение, ако беше искрено покаяние, нямаше да се прави толкова шумно, нямаше да е така публично, нямаше да приеме тези съвършени медийно-пропагандни форми. Още малко и ще се извинят от името на Бог за Содом и Гомора и за разрушените от Иисус Навин стени на Йерихон. И бъдете сигурни, че ще го направят по очаквания зрелищен начин.

Но в общия контекст има и друго, което не бива да се забравя – перманентните яростни атаки конкретно против католицизма. Ако ги слушаш, ще речеш, че католическата църква е люлка на содомията и че не можеш да станеш католически свещеник, ако не си доказан педофил. Тези атаки идват преди всичко от протестантството, което не може да прости на католицизма собственото си възникване, отровило съвременния свят с нездравия си приповдигнат оптимизъм. Но какво да се прави, като действително прекият виновник за появата на протестантството е самият католицизъм с безобразията, до които стигна след отпадането си от Църквата през 1054 и за които днес се кае и се извинява наляво и надясно.

В огромната си част обаче съвременните нападки към католицизма както от стана на протестантството, така и от стана на атеистичния секуларен свят, са силно преувеличени, тенденциозни и несправедливи. Затова католицизмът е принуден да предприеме нещо в своя защита, за свое оправдание и за изграждането на такъв образ, който да се одобри от взискателните потребители на високи технологии и субекти на неотменими права. Затова са всички циркове, затова е цялата медийна активност. Затова е неуморното градене на „човешко лице“ с всички средства на пиара. Затова е грижата за бедността и климатичните промени. Затова е и примирителното отношение към содомитите („Кой съм аз, че да съдя хомосексуалистите?“, каза папа Франциск през 2013).

Затова и днес виждаме същия папа с индиански пера на главата. Дано не отиде да се извинява за нещо и на бушмените, защото тогава ще трябва да се разхвърля дибидюс. А що се отнася до Картаген, то той трябва да бъде разрушен без извинения.

* * * 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.