Външнополитическите разломи пред Европа – все повече и повече

Димитър Стоянов, коментар за Tribune.bg

За пореден път през последните месеци темата за Западните Балкани влезе в новинарския ефир, но далеч не по линия аспирациите на отделните държави от региона за членство в Европейския съюз, колкото с поредната заплашителна ситуация. Някога в европейската дипломация се изковава понятието „Балканския барутен погреб“, описващо Балканският полуостров като извор на нестихващи проблеми за баланса на силите и мира в Европа. Век по-късно като че ли барутът е много по-малко, а проблемите поне на този етап се решават чрез преговори и преки разговори, но дали? Редица информационни издания съобщица, че полицията в Косова и косовските сърби са влезли в престрелки. В Косовска Митровица и Звечан завиват сирени, а в групите в приложението „Telegram” се публикуват видеа, на които се чуват звуци от престрелки. На фона на това сръбският президент Александър Вучич се обърна с писмо до командващия силите на НАТО с искане за разрешение за разполагане на сръбски войници и полицаи в Косово – каквато възможност има в резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, сложила край на войната от 1998-1999 г.. позволяваща на Сърбия да разположи до 1 000 военни, полицаи и митнически служители в православни религиозни обекти, райони със сръбско население и на гранични пунктове, ако това бъде одобрено от командващия силите на KFOR. Развитието на  този въпрос тепърва предстои, а Косово се очертава може би поредната разломна линия за европейската дипломация.

През последните години Европейският съюз и неговата външна политика бяха изправени пред множество разломи в международните отношения, които обаче следват тенденцията да стават все по-близки до неговите собствени граници. Войните в Ирак в Афганистан, военната интервенция в Либия, гражданската война в Сирия отключиха възхода на редица радикални групировки и превърнаха Стария континент в обект на огромни мигрантски вълни. Миграционните процеси обхващат не само Близкия изток, но и значителна част от Африка. Притегателен център отново е Европа. Преговорите около Brexit и излизането на Великобритания от Европейския съюз създаде прецедент, който в някой следващ момент може да бъде последван „учебникарски“ и от други държави членки на общността, а войната, която режимът на руския президент Владимир Путин започна в Украйна се превърна в най-големия сухопътен конфликт на Стария континент от времето на края на Втората световна война насам. Бившите африкански колонии на европейските държави, традиционен обект на техните външнополитически аспирации и влияние, се превръщат в зона на противодействие между Западния свят, Русия и Китай. Френското военно изтегляне от Мали през август 2022 г. се случи редом с официално потвърждение на информацията, че в тази африканска държава военната хунта използва в своите действия сили на руската частна армия „Вагнер“. Китай разполага със своя военна база в Джибути и готви втора такава, а Руската федерация засилва военното си сътрудничество с Египет, Централноафриканската република, Мали, Буркина Фасо, Мавритания и Чад.

Най-сериозен източник на напрежение от днешна гледна точка продължава да се очертава бушуващата война в Украйна – докато погледите са приковани в битката за Бахмут, където руската и украинската армия водят същинска позиционна война, а самият град се превръща в руини, театърът на военно-политическите действия се простира далеч отвъд това. Швеция и Финландия се подготвят за своето влизане в НАТО, а Източният фланг на Алианса за първи път от края на Студената война се превърна във водеща линия на неговата отбрана и сигурност. На фона на това Европа снабдява Украйна с въоръжение и оказва военна и военно-техническа помощ на страната, но самата тя е изправена пред изпитания – неотдавнашен доклад в New York Times посочва, че редица държави от Алианса вече са изтощили своите запаси. Което поставя на дневен ред въпроса за увеличаване на разходите за отбрана и засилване на производствените капацитети на военно-промишлените комплекси. Нещо, което от политическа гледна точка е изключително сложен въпрос, тъй като политическото представителство трудно може да намери солидна аргументация за увеличаващи се разходи за отбрана в Европа, която е застигната от тежка инфлация, намира се пред икономическа рецесия и в състояние на енергийна криза с необходимост от преструктуриране на целия енергиен сектор. Как се оправдават допълнителни разходи за снаряди, танкове и самолети, когато обществото очаква засилена социална интервенция от страна на държавата, а финансовите ресурси за това са ограничени? Външнополитическата дилема преминава в много значима вътрешнополитическа такава.

Много съществен проблем пред функционирането на европейската външна политика остава вземането на решения на централно ниво, тоест на ниво Европейски съюз. Сложният механизъм, който е установен в договорната рамка, често пъти прави европейските институции мудни и бавни на фона на съществуваща необходимост от бързо вземане на решения при ескалиращи външнополитически кризи и въпроси. Безпрецедентното единство, което се породи в подкрепа на Украйна в началото на руската инвазия, се превръща в обект на вътрешни раздори – Унгария наложи вето на пакет от 18 милиарда евро помощ за Украйна като лост, за да отблокира част от замразените си евросредства. Подобно развитие на събитията, както и тежестта на бюрократичните процедури, изискват може би преосмисляне на начина, по който се вземат решения на едно чисто концептуално ниво – с цел то да бъде по-бързо, ефективно и съответстващо на нуждите на деня. Защото войната в Украйна няма да приключи. Източният фланг на НАТО от своя страна няма да престане на бъде източник на външнополитическо напрежение, ако амбициите на Руската федерация за възраждане на геополитическо влияние продължават да растат. Казано по друг начин, това е хвърлена ръкавица пред Европа. И, ако тя иска да бъде стабилен международен играч, трябва да преосмисли своя собствен процес по вземане на решения.

Дълги години, може би някъде до началото на войната в Ирак през 2003 г. и започването на световната финансова криза през 2008 г., битуваше идеята, че краят на Студената война е и край на едно глобално противопоставяне и че настъпилото време на триуфализъм на либералната демокрация и глобалните пазари ще сложи „край на историята“, както казва Фукуяма. Той обаче не настъпи, а днешната ситуация го доказва в още по-голяма степен. Нещо повече, глобалното противопоставяне между редица държави и силови блокове, ескалиращите горещи точки, и възможността от ядрен конфликт (доста по-голяма отколкото по време на Кубинската криза през 1962 г.), създават един своеобразен „световен концерт на силите“ в един все по-многополюсен свят. Свят, в който Европа трябва да бъде готова да се изправи пред разломи, които възникват, и за които да има адекватен отговор и бърз и сигурен механизъм по вземане на решения. Защото и светът върви напред към доста по-несигурно време, а „добрите стари дни“ остават все по-назад и назад.

****

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.