Време ли е за избори?

Димитър Стоянов, коментар за Tribune.bg

В дните, които последваха оттеглянето на „Има такъв народ“ от властта и успешния вот на недоверие срещу правителството на Кирил Петков (първият успешен в новата ни история), редица представители на управляващата коалиция, особено на „Демократична България“, заеха една доста особена отбранителна позиция. Главната теза, която те лансират е, че не е време за избори, те няма да бъдат полезни за държавата, за икономиката, за институциите и т.н. Предсрочните парламентарни избори през есента на тази година, според текущите управляващи, биха били вредни за стабилността на държавата.

В общия, лишен от политически нюанси контекст, подобна теза би звучала логично. Държавата се намира в тежка икономическа ситуация, породена от ръста на инфлацията, цените на горивата, електроенергията, храните и т.н. Държавните финанси подлежат на актуализация през няколко месеца, отново нещо, което не се е случвало никога. Международната ситуация, породена от войната в Украйна, вещае продължителна нестабилност в региона, Европа и света. Все по-голяма става вероятността за есенна вълна от коронавируса. Проблемите на последните месеци сякаш ни накара да забравим, че макар и в по-слаба форма, пандемията от COVID-19 все още не е приключила, и трудно може да се предположат мащабите и действието на една следваща вълна от вируса. Да, в подобна ситуация един добър вариант би бил управлението на една държава да има стабилност, предвидимост, устойчиви институции, кабинет и мнозинство. Но…

В последните две години от управлението на третия кабинет на Бойко Борисов настоящите управляващи, тогава парламентарна и извънпарламентарна опозиция, прекарваше своето време в обяснения, че независимо от това какви проблеми среща държавата и независимо препятствията, пред които е изправена, предсрочните парламентарни избори били „една напълно нормална практика“. Христо Иванов непрекъснато артикулираше тезата, че в избори, дори по време на тежка и смъртоносна вълна от коронавирус, не били прецедент, в това нямало нищо странно, а даже напротив били силно желателни. Предсрочни избори, разбира се, не се случиха, а правителството на Борисов изкара пълен управленски мандат. Но 2021 година беше осеяна с избори – редовни, предсрочни – а българските избиратели цели три пъти отидоха до урните, за да се появи като резултат едно слабо като конструкция, ограничено като цели, неясно като смисъл правителство, именуващо себе си промяна.

На дневен ред идва въпросът защо най-безстрашните борци за предсрочни избори в други времена, днес се превърнаха в най-големите адепти на тезата за някаква стабилност в държавата и че изборите били не само нежелани, но едва ли не вредни и безумни към този момент. Управляващите ги окачествиха дори като национално предателство. На фона на това, че управлението на „промяната“ не само, че не успя да се справи с нито една от кризите, пред които се изправи в недългия си мандат, но дори успя да засили съществуващите такива с некомпетентни и непоследователни решения, цялото окачествяване на искането за предсрочни като „предателство“ спрямо държавата звучи като нищо повече от желание за временно упражняване на власт, държане на позиции, министерски и управленски постове. Двадесет и двата закона, които анонсира Кирил Петков, в последните дни се сведоха до седем-осем, а след още някой ден вероятно целта на оставането във властта би била обосновавана единствено с витиеватото трудоустрояване на Бойко Рашков в КПКОНПИ, което стои като все по-значима цел на „Продължаваме промяната“. Не мерките срещу инфлацията, не подкрепата на бизнеса, а късната социалистическа милиционерщина и нейното оставане на държавна позиция.

Тук е редно да се каже, че в едни предсрочни парламентарни избори към днешна дата, независимо от насажданите от управляващите страхове, наистина няма нищо страшно. Напротив, те даже са повече от желателни. А защо? Защото управленската конструкция не просто ражда нестабилност и трябва да бъде сменена, тя започва да ражда абсурди в своето ежедневие. Невъзможността на нейните съставни части да постигнат елементарен принципен консенсус, липсата на процес за вземане на решения, спонтанните действия с политически и предизборни цели на отстранения като министър-председател Кирил Петков приличат на всичко друго, но не и на управление, което се ползва с доверие и би било гарант за стабилност в държавата. Казано по друг то няма никакъв обществен толеранс, който да обосновава неговото съществуване. А обещанията му за някакъв ограничен мандат до приемането на някакво необходимо законодателство звучат наистина нереално на фона на това, че за последната половин година те не предприеха нито едно значимо действие в изпълнение на някаква управленска програма.

И докато едни предсрочни парламентарни избори, които да сложат край на управленската агония, постепенно преминаваща в абсурд от некомпетентност и дребнави, са повече от необходими, няма нито един аргумент, който да обоснове оставането на власт на превърналата се в брокерска къща „промяна“, уверено опитваща се да купи лоялността на отделни с депутати с цел да си осигури някакво временно мнозинство. И в това няма нито нещо страшно, нито нещо катастрофално за държавата. „Нормална демократична практика“, както казваха не толкова отдавна настоящите управленци.

****

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.