Ядреният шантаж като част от руската доктрина

Димитър Стоянов, коментар за Tribune.bg

От началото на така наречената „ядрена ера“, започнала със създаването и използването на първите атомни бомби в края на Втората световна, логиката на воденето на военни действия дълбоко се е променила. Тук бихме могли да перифразираме Маргарет Тачър, която казва, че свят с ядрени оръжия е много по-стабилен и ядреното сдържане служи като много сериозна превантивна мярка пред започването на големи военни конфликти – за сравнение Първата и Втората световна война започват при сравнително равностойни по качества и вид образци въоръжение.

„Детето на Опенхаймер“ променя това. И го променя коренно. Американското превъзходство по отношение на ядрените оръжия обаче е краткотрайно. На 29 август 1949 г. е изпитана първата съветска атомна бомба, което отприщва продължила четири десетилетия надпревара по въоръжаване между Съединените щати и Съветския съюз. Паралелно с това  до наши свои ядрени програми разработват и развиват Великобритания, Франция, Израел, Индия, Пакистан, Китай, Иран, Северна Корея и за известно време – Южна Африка. Така ядрената сила се оказва многополюсна, разпростира се дифузно и спира да бъде прерогатив на една или две суперсили. И посочваният от Маргарет Тачър сдържащ ефект наистина сякаш проработва. Независимо от регионалните конфликти между Индия, Пакистан и Китай например, никога не се стига до широкомащабна война между някоя от тези държави, защото възможността за включването на „ядрената карта“ е много сериозна. Натрупването на потенциал от атомни бомби играе сдържаща роля между Съветския съюз и Съединените щати, защото алтернативата на преговорите винаги остава взаимното унищожение и глобалната катастрофа. Дори в най-напрегнатите моменти на Кубинската криза прекият канал за комуникации между Москва и Вашингтон не спира да работи, а външният министър на СССР Андрей Громико посещава не само американската столица, но дори Белия дом, където след официална вечеря си говори с президента Джон Кенеди при закрити врати в продължение на два часа. Нещо, което един от най-значимите съветници и биографи на президента Тед Соренсен описва в своята книга, посветена на Кенеди, с много големи подробности. И нещо, което отсъства за съжаление в днешната реалност.

Но има ли го онзи момент, в който ядреното оръжие може да се превърне в средство за политически шантаж? След началото на войната в Украйна на 24 февруари 2022 г. режимът на президента Владимир Путин претърпя редица поражения. И докато войната продължава вече девети месец, първоначални прогнози, че Киев ще бъде превзет за три дни се сринаха като къща от карти, определяната като втора по-сила армия в света (руската) се оказа с редица тежки дефицити, украинската съпротива се оказа изключително успешна и ефективна, руските неудачи се трупаха една след друга – невъзможността да се превземе бързо украинската столица, пролетното изтегляне от трите северни украински области, потопяването на ракетния крайцер „Москва“, отстъплението от Изюм и харковска област, ударите по стратегически летища и по базата на руския флот в Севастопол, проблемите на херсонското направление и т.н. На фона на това в Русия се проведе първата от времето на Втората световна война частична мобилизация, а Кремъл се насочи към Иран в търсене на видове въоръжение – дронове и балистични ракети. И започна да използва ядрения шантаж като оръжие във войната.

Според различни оценки руският ядрен арсенал към днешна дата се числи на около 6 000 ядрени бойни глави – по оценка на Stockholm International Peace Research Institute те са 6 255, което го прави най-големият в света. Следват Съединените щати с 5 550, Китай с 350, Франция с 290, Великобритания с 225, Пакистан със 165, Индия със 156, Израел с 90 и Северна Корея с 45-50. Петдесет чужди ядрени бойни глави по линия на НАТО са разположени в Турция, 40 в Италия, 20 в Белгия, 20 в Германия и 20 в Нидерландия. След идването на Владимир Путин на власт Руската федерация започва да полага постепенни усилия, за да запази своя ядрен капацитет и да достигне до нивото, на което той е поддържан по времето на Съветския съюз. На 1 март 2018 г. Путин съобщи разработването разработването на серия от оръжейни системи от най-ново поколение, които трябва да постъпят на въоръжение в следващите години – свръхзвуковите ракети „Авангард“, тежките междуконтинентални балистични ракети „Сармат“, свръхзвуковите ракети „Кинжал“ и „Циркон“, лазерните бойни системи „Пересвет“, безпилотните подводни торпеда „Посейдон“ и крилатите ракети „Буревестник“ с ядрен двигател. В рамките на войната в Украйна бяха използвани ракети „Кинжал“, паралелно с това се извърши тестово пускане на ракетата „Сармат“, с „Циркон“ се проведоха последните тестове в Северно море и Тихия океан, „Пересвет“ е на въоръжение и се произвежда, а изпитанията на „Посейдон“ се провеждат – неговият ударен потенциал е особено притеснителен, тъй като е структуриран да предизвиква огромни ядрени цунамита, които да потапят крайбрежни градове, мегаполиси и острови.

Комбинацията от огромен ядрен арсенал, системи за неговото използване, въвеждането в експлоатация на новите оръжейни системи с неизвестен потенциал, както и огромните усилия на пропагандата създават среда, от която политическото и военното ръководство в Кремъл се възползва изключително умело на фона на военните трудности и неуспехи на фронта в Украйна – ядреният му шантаж се превръща в много сериозна карта. Възможността на Русия да използва тактическото ядрено оръжие в Украйна на фона на едно голямо военно поражение е многократно коментирана до този момент включително и от най-висши представители на НАТО. И докато трудно да се направи окончателна преценка доколко един диктатор в лицето на Путин може да „натисне копчето“ на фона на това, че армията му не се оказала това, за което той си е мислил и е претърпяла поражение, и бъде напуснат от последните капки здрав разум, то психологическият ефект от целия ядрен разговор усилено търси да постигне своето – да създаде усещане за страх, че ако бъде притиснат до стената в Украйна кремълският режим наистина ще използва ядрено оръжие, което от своя страна ще хвърли изключително сериозна ръкавица спрямо НАТО и Съединените щати дали да бъде даден съответстващ ядрен отговор. И дали ще се стигне до широкомащабна ядрена война. Логиката на Кремъл в тази ситуация следва старото разбиране, че демокрациите винаги са по-умерени в своята реакция, по-лесно могат да бъдат насочени към преговори от етични съображения и че един диктаторски режим, разполагащ с ядрен арсенал, може буквално да ги шантажира, за да ги доведе до масата на преговорите по въпросите на Украйна. Защото алтернативата в противен случай би била ядрен удар от руските военни сили, а оттам началото на потенциална ядрена война. И се поставя въпросът дали западните демокрации ще реагират по същия начин, както е направил Путин? В това се състои главната цел на ядрения шантаж на Кремъл – натиск, натиск и отново натиск, всяване на страх от използване на ядрено оръжие, изнудване за преговори и отстъпки. Нещо, което може да остане една от последните карти на руския президент, ако военните трудности на неговата армия в Украйна продължават да се задълбочават.

В този ред на мисли ядреният шантаж изглежда все повече се налага като част от руската военна доктрина на фона на войната в Украйна. И това съзнателно се подсилва чрез пропагандни усилия на руски официални и неофициални канали – като например излязлата наскоро информация, че руски генерали са обсъждали възможността да се използва тактическо ядрено оръжие срещу украинската армия. Неговата цел е ясна – да компенсира огромните дефицити, които руската бойна машина демонстрира в най-голямата война в Европа от края на Втората световна война насам, и да изнуди преговорен процес и задоволяване поне в частична степен на руските претенции. И „ядрената карта“ ще продължи да се използва с тази цел, а това използване ще се засили, ако руските трудности в Украйна се задълбочат на фона на предстоящата много тежка битка за Херсон например.

****

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.