За да няма всевластен президент, трябва да има редовно правителство

Димитър Стоянов, коментар за Tribune.bg

Една от най-силните последици от продължаващата вече над година и половина политическа криза, свързана с непрекъсната спирала от парламентарни избори и невъзможност да се сформира редовно правителство, което да има стабилна конструкция и хоризонт, е значително увеличената роля на президента на Републиката в управлението на държавата. Истината е, че до този момент практиката в тази област беше изключително постна – 16 години деляха служебните правителства на Стефан Софиянски и Марин Райков, назначени от Петър Стоянов и Росен Плевнелиев, в рамките на стоите два президентски мандат Георги Първанов не назначи нито едно, а кабинетите „Близнашки“ (назначен отново от Росен Плевнелиев) и „Герджиков“ (първият служебен кабинет на Румен Радев) имаха технократко краткотрайно управление и се занимаваха основно с организацията на изборите.

Но политическата криза в нашата по Конституция парламентарна република изведе на преден план все по-значителната роля на президента Румен Радев в последните месеци, включително по линия на това, че от политическите партии започнаха да се чуват на гласове за едноличен негов режим. В интерес на истината, когато се упражнява държавната власт, водещ структурен елемент в понятието за държава (заедно с територията и населението), никога не остава пространство за празнота или възникване на вакуум. Празнотата при възможността да бъде упражнявана държавна власт винаги бива запълвана по един или друг начин – дали съобразно действащата конституционна уредба на държавата или „силово“, следвайки „правото на силния“. В нашия случай Конституцията е предвидила механизма на служебното правителство и по-голямата управленска роля на президента, когато парламентарният модел на управление не успее да излъчи правителство и мнозинство. Дори това да доведе до „обтягане“ на рамките на основния закон и неговите граници. А нашият случай е точно такъв.

Когато политическите партии, сформирали парламентарни групи в действащо Народно събрание, не успеят да съставят управляващо мнозинство, което да избере министър-председател и по негово предложение структура и състав на Министерския съвет, просто управлява президентът. Когато това се случи повече от веднъж – президентът просто управлява продължително време. Със свой указ той може във всеки един момент да смени не само който и да е министър, но и самият министър-председател. Което води до две последици – през своите министри президентът косвено упражнява влияние върху всички останали органи и администрации в рамките на изпълнителната власт (както забелязваме от публичните позиции на Румен Радев, които се трансферират в публични политики, следвани от служебното правителство – отбрана, вътрешна сигурност, международни отношения и т.н.), а от друга служебният кабинет е подложен на много ограничени форми на парламентарен контрол, които не могат да осъществяват политическа отговорност, както се посочва в тълкувателната практика на Конституционния съд. Не парламентът назначава служебното правителство по Конституция, съответно не може да го свали чрез вот на недоверие, а питанията и въпросите на народните представители като форма на парламентарен контрол имат много повече информативна функция за сформиране на мнение за работата на кабинета отколкото като основание за реално осъществяване на контрол.

Тук може да си зададем въпроса, а именно всевластен ли е Румен Радев към настоящия момент? Да, всевластен е. И до голяма степен при липса на механизъм за осъществяване на отговорност. На първо място той беше преизбран за нов петгодишен мандат, чрез което формата на контрол през избирателния корпус за него приключи. На второ място процедурата за отговорност по чл. 103 от Конституцията, така наречения „импийчмънт“ е много трудоемка, изисква много широк политически консенсус, прецизна формулировка на мотивите и основанията, и де факто е “terra incognita” (непозната земя) – тя никога не е била прилагана на практика откакто е въведена в действащата Конституция и всяко действие по нея ще бъде новаторство за нашата конституционна практика. И още повече, как могат парламентарни групи, които не могат да постигнат съгласие за кабинет, да се обединят около основания за импийчмънт и едно квалифицирано мнозинство? Казано по друг начин при сегашните обстоятелства има много малко реални механизми за контрол върху дейността на президента, неговия премиер и неговите министри.

Какъв е изходът от тази ситуация? Изходът, за да бъде възстановен един конституционен баланс, е на първо място да се възстанови политическия диалог между партиите, а след това да се състави парламентарно мнозинство, което да избере министър-председател и Министерски съвет. И по този начин да сформира правителство, което да започне да изпълнява политики. Колкото повече предсрочни парламентарни избори има и колкото по-малко политически диалог се осъществява между партиите, толкова повече президентът ще определя посоката на развитие на страната както спрямо непосредствените въпроси на деня, така и по отношение на по-дългосрочните политики. Само по този начин, чрез редовно избрано правителство, може да възвърне конституционния баланс. По Конституция България е република с парламентарно управление, а изпълнителна власт с ясен мандат за определени политики се излъчва от Народното събрание. Тук особено важен е и „канцлерският принцип“, залегнал при избора на министър-председател. Всичко това показва волята на конституционния законодател как трябва да се осъществява редовното упражняване на държавната власт. Философията, която е заложена по отношението на служебното правителство и ролята на президента (бидейки неутрална власт), е че управлението на служебния кабинет има временен, технократски характер. Главният акцент пада върху редовното правителство. И върху политическите партии, които трябва да постигнат разбирателство, за да предоставят на страната такова управление.

****

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.