За историята, идентичността и имат ли те политическа цена?

Димитър Стоянов, коментар специално за Tribune.bg

Новата 2022 година започна в общественото пространство с може би един от най-актуалните въпроси на изминалата, та и на по-миналата година – членството на Република Северна Македония в Европейския съюз и българското вето за започването на преговори. И докато за някои хора това е може би един обикновен и злободневен политически въпрос, то е редно да се отбележи, че самата тема „Македония“ има в себе си огромен исторически и идеологически заряд, имащ пряко отношение към нашата национална идентичност и чувството ни за принадлежност. Тя създава безспорни разделителни линии и спрямо заетата по нея позиция може да се направи преценка до голяма степен какви са разбирания на един човек по редица въпроси на политическата координатна система. И по никакъв начин не може да се разглежда като някакво изолирано явление.

В една скорошна дописка на Капка Тодорова се лансира тезата, че българският интерес е Северна Македония веднага да влезе в Европейския съюз. Историческият въпрос в този доста тъжен текст на авторката беше определен като „меланхолична идея за обща история, език, глупавата претенция за българско превъзходство“. В този тон се включи и Слави Трифонов, за който се оказа, че историята може да се търгува като килограм картофи на пазара. В позицията на холограмния председател на една от управляващите партии се предложи отпадането на ветото за Северна Македония да бъде обвързано с отпадането на визите за българските граждани за Съединените американски щати и с влизането на страната ни в Шенген. Оказва се, че за едните историята е безполезна монета, а за другите тя е разменна монета.

Не, г-да управляващи и г-жи либералстващи. Българската история и национална идентичност нямат политическа цена. Нито могат и да имат и да бъдат принасяни в жертва на някакъв временен политически интерес. Докато Слави Трифонов в един негов типичен борсаджийски нюх се опитва да извлече дивидент, при г-жа Капка като виден представител на нейната идеологическа линия те са просто безполезни. Нямат стойност. И съответно просто могат да бъдат изхвърлени. Тъжно е, когато иначе комичната либерална война срещу хорото и носиите добие подобно политическо звучене, че дори и тежест.

Излизайки обаче извън конкретния казус, би било редно да си дадем отговор на няколко въпроса – какво е значението на историята и идентичността и имат ли те политическа цена, че да се превръщат в разменна монета. В епохата на консуматорското мислене съществува една доста грешна представа, родила се след края на Студената война, че ще настъпи „край на историята“, националните идентичности ще отмрат и всички ще заживеем в един глобален Макдоналдс дружно като семейство Бароун от „Всички обичат Реймънд“. В един момент се оказа, че тази теория е опровергана от хода на собствените ѝ събития. Историята не приключи, а идентичността не отмря. Нещо повече. Тя послужи за формирането на една своеобразна „цивилизационна следа“ в идентичността. Националната идентичност има и своите така да се каже „наднационални“ проявления, които обаче не я обезсмислят или правят безпредметна, а надграждат. В този смисъл един религиозен елемент като православието или християнството изобщо представлява такъв надграждащ елемент.

Историята на един народ и неговата идентичност са неразривно свързани. Би могло да се каже, че второто до голяма степен зависи от първото – все пак идентичността като серия от разбирания носи в себе си столетна изкристализирана мъдрост, предавана от поколение на поколение. Няма да бъде грешно, ако се посочи, че те формират и лицето на един народ, служат за основа на неговото самоопределение, и до една не малка степен създават предпоставките, върху които той изгражда отношенията си с останалия свят. Те са незаобиколим фактор не само от културно, но и от политическо естество.

Политическият нюанс на историята и идентичността обаче не значи, че на тях може да им се постави цена и те да бъдат жертвани в името на някакъв временен и краткотраен политически интерес. Това важи напълно за случая с Македония и българското вето върху започването на преговорите за нейното еврочленство. Македония е не просто част от българската история, тя е най-романтичната част от българската история. С нея са свързани стремежите и надеждите на не едно поколение, искащо да види единна и целокупна България. Всичко това не е просто преговорна глава по договор, която да се отметне. Не е и въпрос, който е злободневна тема и може да се отметне с някакво решение. И истината е тук е елементарна – онова правителство, което обърне гръб на идентичността и историята, ще извърши най-голямото възможно национално предателство. И, не, българският национален интерес не е Северна Македония да влезе веднага в Европейския съюз, г-жо Капка. Нито пък да се изтъргаши за някакви дипломатически трохи, г-н Слави. Българският национален интерес е да не допусне пренаписване на историята и унищожаване на идентичността, която тя създава, защото едно подобно решение няма само да унищожи паметта на всички предишни поколения, а ще осакати и всички идващи. И всеки един политик, който носи управленска отговорност, би следвало да знае това.