За нюансите на политическата култура

След като „Продължаваме промяната“ обявиха, че ще върнат връчения им втори проучвателен мандат за съставяне на кабинет неизпълнен на президента Радев, страната все по-сигурно се насочва към поредните парламентарни избори, тъй като очакванията са, че и третият мандат за кабинет няма да бъде осъществен. Спиралата от избори и мандати продължава вече почти две години, започнала с парламентарните избори от 4 април 2021 г., а заедно с нея и продължаващата политическа криза. В законодателната власт не може да бъде постигнат консенсус за кабинет, което от своя страна води до това, че един извънреден способ за управление какъвто е институтът на служебното правителство се превръща в нещо обичайно, а почти непрекъснатият блокаж на редовната изпълнителната власт и на постоянната законодателната власт създава проблеми и за последната от трите власти. Не е известно кога ще бъде изобщо избрана парламентарна квота за следващия състав на Висшия съдебен съвет и кога той изобщо ще встъпи в длъжност. Същото се отнася и за Инспектората към Висшия съдебен съвет. Парламентът продължава да не е попълнил квотата си от двама конституционни съдии вече месеци наред, а управителят на БНБ и на редица други независими органи са вече над година извън мандат. Ситуацията с председателското място в КЕВР пък роди цял конституционен казус и отделно решение на Конституционния съд.

Тежката политическа криза от своя страна, отличаваща се преди всичко с липса на диалог между политическите сили и тяхната невъзможност да сформират консенсус за управление, има и една друга своя много отличителна черта, която е кризата в политическата култура и едно своеобразно „отравяне“ на политическата среда. Като начална точка на този процес може да се поставят летните протести от 2020 г. и публикуването на снимките от спалнята на Бойко Борисов, което постави изключителен прецедент – личното в политиката спря да бъде лично в познатата ни степен, а  използването на компроматни атаки придоби съвсем друго и много мрачно измерение. Месеци наред, под флагмана на така нареченото „Отровно трио“ (днес несъществуващо, но състоящо се от двама бивши депутати на Мая Манолова и един служебен министър на културата) експлоатираше компроматната линия по всички възможни канали, търсейки начини да радикализира антиправителствените настроения. Всичко това може би експлодира в семената, които бяха засяти в 45-то Народно събрание, когато политическата реторика придоби изключително гнусни нюанси. А това явление оттам насетне се прехвърли във вече три последователни парламента. Казано по друг начин, създаването и използването на компромати беше лишено от всякакви морални скрупули, непризнаващи семейство, изповедание, личен живот, възпитание, политическа добронамереност. В тези смутни кризисни времена политическото оцеляване и задържането на политическата сцена се обвърза с това кой до по-голяма степен ще се радикализира, надвика и оплюе своя опонент.

В един момент дейните участници в създаването на тази среда се оказаха изправени срещу точно онова чудовище, което сами са отгледали – публикуваната песен от телевизията на Слави Трифонов срещу Лена Бориславова се превърна в повод за тяхното голямо възмущение, изключвайки обаче дългите месеци на старателно отглеждана отровна политическа среда. Тъжно е, че същите хора намираха песента на така наречения „депутат Христо“, познат още като Ицо Хазарта, известен със „завидната“ си парламентарна дейност, в която беше нападната председателят на парламентарната група на ГЕРБ-СДС Десислава Атанасова, за изключително забавна творческа проява. Тъжно е, когато дъщерята на президента Румен Радев се превърна в обект на атаки с цел да бъде засегнат самия президент. Тъжно е, когато месеци наред политическата среда е непрекъснат извор на тиня. Нима цялата реторика на Бойко Рашков за последните две години не спомогна за това? Нима, когато „Продължаваме промяната“, с цел да атакуват Бойко Борисов и да спечелят някой друг анти-ГЕРБ глас, включиха на видно място в правосъдната си предизборна програма точката „изграждането на нов затвор в Банкя“. Когато името на Вежди Рашидов излезе на преден план като консенсусна фигура за председател на Народното събрание, срещу него се откри цял един фронт. Нима това е по-различно? Няма разлика между едното и другото и резултатът е един и същ. И няма как една политическа система да функционира нормално, когато нейната реторика е деградирала до непрекъснат обстрел с компроматни атаки. Колкото по-дълго продължава това явление, толкова повече ще се отлага нормализирането на политическата обстановка.

През последните няколко дни американската политическа система беше изправена пред ситуацията, която не се беше случвала през последното едно столетие – невъзможност на Камарата на представителите да избере свой председател, така наречения Speaker of the House, третият по важност пост в държавната йерархия на Съединените щати. Крехкото републиканско мнозинство в Долната камара доведе до разделение между консервативните хардлайнери срещу по-умерения лидер на партията Кевин Маккарти, явният кандидат за позицията. Маккарти зае твърда позиция и не се оттегли, независимо 15-те гласувания, които минаха преди той да бъде избран за длъжността. Редно е да се отбележи, че без да бъде избран председател, членовете на Камарата не могат да положат клетва. Това по същество беше една от най-тежките политически битки за последните години във Вашингтон.

Какво обаче я отличи? Нямаше я компроматната война. Нямаше го обстрела лични нападки и квалификации. Нямаше го подвикването от залата. Когато Мат Гаец, един от основните противници на Маккарти, обяви, че няма да го подкрепи и гласува за Доналд Тръмп за председател, това беше възприето много шеговито от цялата зала. И дотам. Казва се, че американската политическа система е разделена и поляризирана и битката за председателското място го показвала. Ако при тази културна реторика, която използват опонентите там, това се нарича разделение, значи нашата политическа система по този стандарт трябва да е понесла атомна бомбардировка и да е безвъзвратно унищожена.

Разбира се, обаче, изход винаги има. Има и решение. То се състои в това, което американците наричат “tone down the rhetoric” – да кажем „успокояване на страстите“. То се състои във връщането към едно по-нормално и спокойно говорене и търсене на начини за постигане на консенсус. И проява на възпитание и политически стил, което да отличи представителните институции от нивото на квартален социалистически хоремаг. Това е и част от решаването на проблема с политическа криза, която колкото повече се задълбочава, толкова повече институционализира своите проблеми, обезглавявайки институции и конституционни органи по своя път.

****

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.