Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
English

Новини, анализи, мнения - Tribune.bg

Меню
  1. Начало
  2. Мнения
  3. За символите, родовата памет и идентичността, която те образуват

Мнения

За символите, родовата памет и идентичността, която те образуват

Димитър Стоянов, коментар специално за Tribune.bg

Във въведението на наскоро излязлата и горещо препоръчвана от мен книга „Домът на Шишман“ от доц. Петър Николов-Зиков се посочва като безспорен факт, че българите са сред най-старите европейски народи. И неистината историческата традиция тук е повече от еднозначна и водеща своите корени от времето на рухването на Западната римска империя. В идните столетия България се превръща не само в един от най-значимите политически, но също така и европейски културни центрове. Достатъчно е да споменем достоянията на Преславската, Охридската и Търновската книжовна школа. Например Четвероевангелието на цар Иван Александър и Томичовият псалтир.

Но Четвероевангелието се намира в Лондон, а Томичовият псалтир – в Москва. А единственият български владетел, приютен на българска земя, към днешна дата остава княз Александър I Батенберг. Сърцето на цар Борис III се съхранява в Рилския манастир, ковчегът с тялото – в неизвестност от седем десетилетия. В църквата „Свети Августин“ в Кобург временно е положен саркофагът на цар Фердинанд – в очакване да се прибере в България. Костите на цар Самуил, открити през 60-те години в базиликата „Свети Ахил“, на остров „Свети Ахил“ в Малото Преспанско езеро, днес се намират в подземията на музейните хранилища в Солун. Къде са гробовете на Свети Княз Борис-Михаил, на цар Симеон Велики, на цар Иван Асен, на Калоян, на потомците на Дуло, никой не знае. За техните подвизи и достижения четем от ранна детска възраст, те присъстват във всеки един учебник по история. Но материалната родова памет отсъства.

В книгата си доц. Николов-Зиков правилно посочва, че най-често родовият спомен на българина достига до век и половина назад, някъде непосредствено след възстановяване на самостоятелната българска държавност в края на 1870-те години. В този смисъл съществува дори определен парадокс – народ с уникално старинна и богата история няма трайна, материална родова памет. Нейната материална същност е била загубена някъде през векове като една наша българска Атлантида. И остават две неща – история и реклама.

Тези размисли ме подсещат за едни кадри от едноименния филм „Време разделно“, включващи разговора между поп Алигорко и Абдула Венецианеца. Венецианецът казва, че нищите са блажени и попът поне да беше имал възможността да зърне „Свети Петър“ в Рим или някоя от другите катедрали. „Една църква нямате като хората, та да има какво да пазите“, на което поп Алигорко отговаря „Рода си пазим, ага“.

Филмът, както и книгата, имат символно значение за формиране на днешното историческо възприятие.  Учебниците по история, съвременните паметници на видни възрожденци и средновековни царе също. На едно много по-комерсиално ниво идват и патриотичните календарчета, фланелки, магнитчета, ключодържатели. Различни по дизайн, по вид, по смисъл, те носят общо послание, което чрез реклама иска да популяризира историята. Цялата история под формата на колективна идентичност. В този смисъл липсваща родова памет бива заменена с колективна историческа идентичност, която се споделя от преобладаващо мнозинство. Тефтерчето на Васил Левски е едно. Но Левски принадлежи на идентичността на целия български народ като негов Апостол на свободата.

Историята винаги има своята романтична черта, скрита в тъканта на миналото на семейството – старинните книги с пожълтели страници, войнишки и офицерски ордени, саби, снимки, черно-бели усмивки от снимките. Но липсата на памет на род не означава липса на историческа идентичност, изпълнена с не по-малка доза романтика, но вече колективна. Която се базира на символи. Васил Левски е символ. Символ е Симеон Велики. Символ е Ботев. Символи са Манол кехая и Балканджи Йово. Тези символи формират цялото, дават вид на идентичността.

Аз може да нямам вековен псалтир със средновековни гравюри, който да се предава от поколение на поколение, но знам, че Томичовият псалтир е част от моята историческа идентичност. В руския език съществува словосъчетанието „зов крови“ – зов на кръвта, на миналото. Едва ли някой е успял да опише това споделено между хората усещане от Елисавета Багряна в „Потомка“ -  „Няма прародителски портрети, ни фамилна книга в моя род и не знам аз техните завети, техните лица, души, живот. Но усещам, в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв.“.

Тази споделена обща историческа идентичност, базирана на определени категории символи, не е статична и тя не носи по-малко отговорност за миналото и за бъдещето отколкото тази, която има един род, опазващ своето наследство. Защото всеки един символ, преди всичко тези с материален характер, трябва да бъде съхраняван. И това изисква обществен консенсус и усилие. И реални, практически действия – например опазване на вековните манастири и църкви, заплашени от разрушение. Опазване на възрожденския архитектурен фонд и този от Третото българско царство. Най-кратко казано опазване на всяка една единица обща история, била тя материална или нематериална, формиращи тази символна национална идентичност. Защото това не само съхранява миналото. То варди и бъдещето.

***

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.  


Топ новини

виж още

Актуална тема

Мрежата

виж още