Анжел Вагенщайн: „Тънката разлика“

След Корнелия изрече нещо, което в превод от английски би звучало като „Беше шега бе, Уотсън!“, просълзен гледах по телевизора как ощастливените пролетарки и робини на труда се хвърляха в обятията на другарката, разиграла цяла партия като парцалена кукла. Липсваше само хор от влъхви с „Води ни, Корнелийо, води ни под свойте светли знамена!“

Източник: Поглед.инфо

Отворено писмо на Анжел Вагенщайн до Александър Симов във връзка с негова статия за Корнелия Нинова във в. „Дума“

Здравей, стари приятелю! Прочетох статията ти в защита на другарката Нинова и съм съгласен с теб до последната сричка. Но изчаках да мине поредното заседание на Конгреса, за да не прибавям и аз излишна лъжичка катран в бурето, което някои все още вярват, че е пълно с мед.

Едва ли си забелязал моето мълчание и нежеланието ми да се намесвам във вашите спорове на тема какво спечелихме, когато загубихме, и следва ли да се подават оставки, или сконфузено да се завърнем в парламента след тримесечна самоволна и безсмислена отпуска и си седнем по местата като насрани първолаци. Още повече че като прост минувач по ул. „Позитано“ не съм човекът, който ще оспори качествата на лидера - нито съм участвал в нейното избиране, защото бях изхвърлен като мръсно коте още на Конгреса, нито имам каквито и да било властови или служебни амбиции - само гдето съм редови член на партията много отпреди ти да се родиш. А и не правя трагедия от това, че Корнелия Нинова не е Роза Люксембург - защото и аз не съм Карл Либкнехт!

Проблемът ми в случая не е тя, а ти, съгласно българския лаф „Тебе думам, дъще...“.

Помня твоята публикация „20 причини да обичаш Америка“. Уважавам напълно твоите мисли - всеки има право на собствени пристрастия и оценки. Но тогава, вероятно в бързината, беше забравил да посочиш има ли и кои са двадесетте причини да не я обичаш, или се касае за безразделна и сляпа любов?

Нещо подобно се случва и в твоята статия за Корнелия - като в бръснещ полет над кукувиче гнездо мимоходом споменаваш, че лидерът е допуснал и някои грешки, но в бързината забравяш да ги посочиш. А има грешки, при които - подобно на всеки текст - може по недоглеждане да си изпуснал буква или погрешно употребил непълен член, а има и грешки по съществото, смисъла, посланието на твоя текст. Та за кои и какви грешки става дума, драги ми Сашо?

За граматически, например сбъркано причастие в текста, или за политически - като например съпричастието ни към дълбинните белези, определящи смисъла от съществуването и битките на тази партия мъченица и грешница, окървавена и окървавявала, поела по стръмния си исторически път преди повече от столетие и отдавна станала неделима част от българската съдба и българската Голгота!

Защото ако осъзнаваме партията си като мисия и пожизнена отдаденост и я носим неизтриваемо в сърцето и в кръвната си група, няма да си позволяваме властови и личностни игрички. Помнят ли още на „Позитано“ Поета, който преди разстрела писа: „Аз паднах, друг ще ме смени и толкоз - какво тук значи някаква си личност...“

Кои процеси неусетно отнеха идейния ни живец, противопоставиха „старчоците“ на младите, като поставиха далечните наследници на РМС на един чин да се учат на политическо четмо и писмо заедно с ремсистите на ГЕРБ? Или все пак има някаква разлика, която предопределя несъвместимостта на учебните им програми?

Забравихме ли или замазахме тази разлика?

Едно време, помня, по двуетажните градски автобуси на Западен Берлин впечатляваше една реклама „Московская - тънката разлика!“

Та за подобна „тънка“ разлика между БСП и всички други партии и партийки, движения и коалиции в днешна тъжна и объркана България става дума - не се ли загуби неусетно тя, тази тънка разлика на „Позитано“? Защо? Кога и по какви причини идеологическите ни корени се стопиха в тинята на съвременното ни битие - политическо поведение, наречено от някои „прагматизъм“, от други - „конформизъм“? И коя е тънката разлика между двете лесно преливащи едно в друго понятия?

Та нали и ГЕРБ, както казах, има своята младежка организация и ГЕРБ обещава и социални чудеса, и безпределна любов на простия лидер към простия си народ, и 75 минути до одринската чаршия, и живот в розово - "La vie en rose", както пееше безсмъртната Едит Пиаф. И ако спечелехме и току-що отминалите, и следващите избори, пренебрегнали дълбинния, идейния смисъл на нашето съществуване като партия, с коренно различна от една друга, гербаджийска цел, какво щеше да последва?

Ще ти го пошушна, стари ми приятелю: щяхме да продължим ремонта на ул. „Граф Игнатиев“, Корнелия щеше да реже ленти и да кара влак, щяха да я милват дор до три папи, а в междучасието щеше да обединява нахъсените Западни Балкани и да се разхожда из гората от заводски комини отпреди Девети. Това ли е далечната ни цел или нещо друго, Сашо?

Утешително и връх на нашата находчивост е, че логото ни е „БСП за България“, защото някой може да си помисли, че е за Абу Даби. Но сред тълпата от патриотични партии, които с лакти се избутват пред тясната вратичка на народното доверие и все за тази България, така и престанах да разбирам за КАКВА България става дума на „Позитано“, коя е разграничителната думичка, „тънката разлика“, която някога знаех, но сега забравих.

Защото отколе не съм чувал нито на „Позитано“, нито на Бузлуджа думички, които се разхождат и по Петото авеню на Ню Йорк и по Шан з Елизе в Париж - като например „Капитализъм“, „Социализъм“,“Експлоатация“, „Хора на наемния труд“, „Класи и класова борба“ и други такива архаизирани понятия, които определят тънката разлика между една оригинална водка и нейните имитации.

След като на току-що отминалия конгрес Корнелия изрече нещо, което в превод от английски би звучало като „Беше шега бе, Уотсън!“, просълзен гледах по телевизора как ощастливените пролетарки и робини на труда се хвърляха в обятията на другарката, разиграла цяла партия като парцалена кукла. Липсваше само хор от влъхви с „Води ни, Корнелийо, води ни под свойте светли знамена!“

Наистина, драги ми Сашо, нямам нищо против Нея, нито против светлите ни знамена, не съм аз, който ще поучавам другарите си на сценично поведение при разиграване на фарсове - затова си имаме НАТФИЗ и Ламбо. Но не знам защо си легнах тъжен и унил, както се пее в една стара песничка. И дълго не заспах, умислен кога и защо загубихме чувството за „тънката разлика“. Кога? След Десети, след Девети, или само в здрачни сънища сме я сънували - бялата си пролет?

Бъди здрав, винаги ще имаш 1 лев за моя глас!