Александър Йорданов: Чернобил или престъпното мълчание на българската комунистическа номенклатура

Годишно заради ядрената авария около 35 000 българи се разболяват от рак, а той не подбира, не пита дали си българофил или русофил

Автор: Александър Йорданов, Faktor.bg

В нощта на 25 срещу 26 април 1986 г. в съветската атомна електроцентрала „В. И. Ленин” край украинското селище Чернобил става авария. В атмосферата са изхвърлени огромни количества радиоактивни отпадъци. Смъртоносният радиационен облак се насочва и към България.

Съветските „другари” скриват от населението истината за смъртоносната авария. Скриват я и от „братските народи”. Висшето ръководство на БКП е информирано за опасността, но решава и то да не предупреди за опасността от радиация българските граждани. И мълчи.

А бе пролет, прекрасна пролет. Децата играеха навън. По селата селяните бяха с мотиките по дворове и градини. В големите градове „трудещите се“ участваха в първомайската манифестация по случай „Деня на труда”. И тогава ни порази радиацията. Всички до един.

Днес е доказано, че най-много са раковите заболявания сред 34-44 годишните (децата тогава) и 55-68 годишните (родителите тогава). Същевременно българската комунистическа номенклатура хитро се спасява. Снабдяват ги със специални хранителни запаси и вода, а кухнята на ресторанта в хотел „Рила” – в центъра на София, в който от години се е приготвяла храната за домовете им, се стерилизира.

Доставят им агнешко месо от Австралия, спират пиенето, готвеното и миенето с българска вода. Приемат и специални медикаменти. Месеци наред след аварията висшата партийна номенклатура не консумира никакви български храни. Месо, колбаси, пресни зеленчуци, млека и сирена, дори вода, се доставят специално за тях от далечни държави. В същото време по националното радио и от страниците на партийния орган в. „Работническо дело” успокояваха населението:

„в храната и водата няма радиационно замърсяване“

Живеехме в ж.к. „Люлин” в блок 333 В. За четиричленното ни семейство гарсониерата, която обитавахме от 38 кв.м. би била нашето скривалище, ако престъпната им партия бе информирала за опасността от радиацията. Партията им мълчеше, както Жан Виденов мълчеше за грабежа на България 10 години по-късно.

Освен гарсониерата се доволствахме и с една стара „Жигула”. Покрай нея бях изучил и автомонтьорството. Какви ли ремонти не ѝ правих. И се гордеех, че сам мога да ги правя. Но мисълта ми е, че когато зловещият Чернобилски облак премина над България, пътувахме с „Жигулата” по Околовръстното на София.

В един момент с недоумение забелязахме как птици започнаха да падат от небето и да се удрят в предното стъкло на колата. Спрях. Бе ужасно. Не знаехме какво става. Децата се разплакаха. Стана им мъчно.  Продължихме по пътя си.

На 4 май 1986 година Тодор Живков разбира, че положението е много по-сериозно от това, което му „докладват съветските другари“. Но за пореден път отсича: „ЩЕ СИ МЪЛЧИМ”.

Човешкият разум отказва да разбере това мълчание. Стотици хиляди българи щяха да бъдат спасени от последиците от радиацията, щяха да бъдат живи и здрави до днес, ако Живков и неговите „верни другари” не бяха мълчали през месец май 1986 година.  Затова не трябва да забравяме, че комунистите убиват и когато говорят, и когато мълчат.

Радиацията в млякото е била 18 пъти над допустимите норми. Заразени са животните, които при паша са поглъщали цезий. Той има полуразпад 27-28 години. А нима децата могат без прясно мляко? В Института по радиобиология и нуклеарна медицина изследват почвата, водата и храните, но резултатите от изследванията са засекретени. Едва днес имаме възможност да ги прочетем:

„При децата между 7 и 16 години максималното регистрирано облъчване спрямо годишните граници е 380 на сто… Вероятността от увреждания на плода от радиацията е много голяма и може да доведе до тежки социални последици…“.

Учените прогнозират, че последствията ще се проявят след десетки години, а също и в следващите поколения. Последиците се проявяват днес. Ще се проявяват и утре. Защото България е на първо място по ефективна доза облъчване в Европа!

Днес ежедневно у нас се откриват по 100 случая на болни от левкемия. Основната причина е аварията в Чернобил. В следващите 25 години над 1 милион българи ще се разболеят от ракови заболявания. И няма никакво значение от коя партия сте. Ако вие или вашите родители не сте били част от висшата комунистическа номенклатура, много е вероятно също да сте жертва на Чернобилската трагедия.

Процесът на разпадане на някои радиоактивни елементи започва едва сега. Затова и годишно около 35 000 българи се разболяват от рак. И той не подбира, не пита дали си българофил или русофил. Мори наред. Над 300 000 души у нас се борят с болестта в момента. Смъртните случаи се увеличават и са достигнали до 17 000 души годишно. Раково болните са вече двойно повече в сравнение с 90-те години на миналия век! Увеличава се броят и на българите, които имат проблеми с репродуктивната система и страдат от стерилитет. Това е главно поколението, родено непосредствено преди аварията в Чернобил.

Според чл.1, ал.2  от действащата през 1986 година Конституция на Народна република България БКП е „ръководна сила в обществото и държавата“. Малко преди аварията в Чернобил, през същия месец април на 1986 г. комунистите провеждат своя XIII конгрес. Избрано е ново ръководство, членовете на което  са именно престъпните „мълчаливци”, на чиято съвест, ако имаха такава, би трябвало да тежи това престъпление. Ето техните имена:

Тодор Живков, Георги Атанасов, Гриша Филипов, Добри Джуров, Йордан Йотов, Милко Балев, Огнян Дойнов, Пенчо Кубадински, Петър Младенов, Станко Тодоров, Чудомир Александров, Андрей Луканов, Георги Йорданов, Григор Стоичков, Петър Дюлгеров, Димитър Стоянов, Стоян Марков, Васил Цанов, Димитър Станишев, Емил Христов, Кирил Зарев и Стоян Михайлов.

Не само престъпното им мълчание, но и цинизмът им е отвратителен. Някои от тях се опитаха да се маскират като „демократи” и дори „реформатори”. И се намериха наивници, които да им повярват.

На 30 септември 1987 година, само година и половина след чернобилската авария, в софийските книжарници се появи стихосбирката „Чернобил” на бездарния комунистически поет Венко Марковски. В 13 „елегии” той се опитва да „възпее“ трагедията  и респективно – да оправдае престъплението. Според него „смелият“ чернобилски реактор е „умрял“ в полза на „съветската наука“:

„В Чернобил белее саркофаг

на реактор с мирна цел.

Смел реактор под съветски флаг

за наука е умрел…“

Що за безочие са тези „стихове”.  Комунистическият поет жали за реактора, а не за загиналите, не за почерните майки. Всичко това е толкова античовешко, толкова антибългарско, толкова просташко съветофилско, че просто е отвратително.

През 1997 г. в книгата си „Чернобилска молитва (хроника на бъдещето)“, белоруската писателка Светлана Алексиевич – Нобелов лауреат за литература за 2015 г., ни срещна с личната драма на оцелелите при Чернобилската трагедия. Изповедите им са потресаващи.  В тях няма „смели реактори” и „съветски флагове”. Няма безумни стихове като „мъката и мен сплоти”, каквито безсрамно реди комунистическият поет Марковски. Има само жестока истина.

„Моето момиченце… То не е като другите… Ето, ще порасне и ще ме попита: „Защо не съм като тях?“. Когато се роди… Не беше бебе, а живо чувалче, зашито от всички страни, нито един процеп, само очичките ѝ бяха отворени. В здравния картон е записано: „Момиче, родено с множествена комплексна патология: аплазия на ануса, аплазия на влагалището, аплазия на левия бъбрек“… Така звучи на научен език, а на обикновен означава, че не може да пишка, няма дупе, с един бъбрек… Тя не умря, защото я обичам. За четири години – четири операции.

Тя още не разбира, но някой ден ще ни попита защо не е като другите. Защо никой мъж няма да може да я люби? Защо няма да може да роди? Защо на нея никога няма да ѝ се случи това, което се случва на пеперудите… на птиците… на всички, но не и на нея… Едва след четири години ми издадоха медицинска справка, която потвърждава връзката на йонизиращата радиация (в малки дози) със страшната ѝ патология.” 

Светлана Алексиевич пита: кое е по-добре – да помниш или да забравиш? Съветската власт заповядва да се изземат от библиотеките книгите на тема радиация. Изземват дори книгите за последиците от атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки в края на Втората световна война. „Арестувани” са научните книги описващи действието на рентгеновите апарати в медицината.

Целта е „да не се всява паника”. Но истината е, че изправени пред човешкото страдание, пред бедата, комунистите остават верни на себе си. Те не се променят. Не стават като нормалните хора. Това е нещото, което потриса белоруската писателка – скриването на информацията. И то не само на конкретната информация за аварията, но и информацията как да се избегнат поне частично последиците от нея. Алексиевич пише: 

„Никакви медицински препоръки… Никаква информация… Който можеше, намираше таблетки с калиев йодид. Някои гълтаха шепа хапчета и преглъщаха с чаша спирт. „Бърза помощ“ ги съживяваше.”

Първите чуждестранни журналисти идват облечени в специални комбинезони, с каски, гумени обувки и ръкавици. Превежда им белоруска преводачка – „с лятна рокля и сандали”. От „генералния секретар” до „портиера” – храненик на системата, всички крият истината.

„Пътувах в таксито, пише Алесеевич, а шофьорът се чудеше защо птиците, като слепи, се удрят в стъклото, размазват се. Като луди… Сънени… Нещо като самоубийство… След смяната, за да забрави, отиваше да пие с приятели.”

Светлана Алексиевич задава още един неудобен въпрос: „защо толкова малко се пише за Чернобил?” Руската и белоруската литература изобилстват с книги за войната. Но за Чернобил мълчат: „Нашите писатели продължават да пишат за войната, за сталинските лагери, а за това мълчат.” Тогава логично идва въпросът: да помним или да забравим? Ако не помним ще загубим бъдещето си.“

Мнозина от висшата комунистическа номенклатура си отидоха от живота без да помолят българския народ за прошка. Самоуверени и нахални както винаги техните наследници днес отново имат претенцията да властват в България. Отново налагат московската гледна точка за Европа и света у нас. А тя е известна: да се мълчи за собствените престъпления, да се клевети Европа и България, да се мрази нашия европейски свят.

Общата радиоактивност, която се отлага в България през май 1986 г. е превишавала стотици пъти нормалните стойности. В Северна България – от 90 до 1400 пъти, а за Южна България данните показват повишение от 340 до 1700 пъти. Особено високо е било радиационното ниво в планинските райони: от 1300 до 1700 пъти. В резултат на престъпното комунистическо мълчание, по ефективна доза на облъчване на  населението страната ни е на първо място в Европа. „Дете на Чернобил” е известният наш футболист Стилиян Петров, дългогодишен капитан на английския клуб „Астън Вила”. Когато смъртоносният облак достига до България той е само на шест години. Живее в Михайловград (днес Монтана). Там радиационното ниво е от 1000 до 1300 пъти над обичайното.

Мълчанието на ръководството на БКП е далеч по-престъпно деяние от самата Чернобилска авария. Висшата партийна номенклатура на БКП е мълчала от страх пред „съветските другари”. И е обрекла на гибел българските граждани – млади и стари, българи от села и градове. 

През 1990 г. Главна прокуратура образува дело за това престъпление срещу българския народ, но не подведе под отговорност Тодор Живков и неговата мълчалива партийна компания. Обвинение бе повдигнато на вицепремиера Григор Стоичков – кандидат член на Политбюро на ЦК на БКП и на Любомир Шиндаров – главен санитарен инспектор и зам.-министър на здравеопазването.

То гласеше: „не са взели достатъчно ефективни мерки за опазване здравето на населението в България”. След няколко обжалвания Шиндаров получи условна присъда от 2 години, а Стоичков  – ефективна от две години, но бе освободен предсрочно от затвора.

Чернобил продължава да убива. Чернобил продължава да предупреждава. Защото те ни готвят политически Чернобил. Усещам го, знам го, казвам го открито. Преди да е станало трагично късно.