Мъгла в Главата, а забравихме зимите на социализма

А пък онези, дето бленуват за „Бай Тошо”, спомнят ли си какво бяха София и животът при комунизма?

Автор: Д-р Любомир Канов, психиатър и писател

Който е живял в София, колкото аз поне, тоест от самото си рождение, ще си спомни за софийските мъгли от миналото. Когато започваха зимните декемврийски и януарски температурни инверсии и студеният въздух се сринеше в ниската част на Софийското поле, дори много преди да построят Кремиковци, из София започваха да бродят призраци.

Сред оскъдните светлини на улиците с изпочупени крушки и в непрогледната лютива мъгла се движеха сенките на минувачи завити в шалове, които бързо потъваха в мрака и калта на града, сподиряни от шляпащите звуци на галошите газещи в локвите и в мръсният сняг. В скованите от скреж неотоплени трамваи, непризнат художник можеше да изрисува върху замръзналите прозорци някоя рисунка на любима девойка или да подсмърча, понесъл към дома си глава кисело зеле, купено от кацата на Плод-Зеленчука.

В неотопленото антре, свалил вече балтона, средният софийски човек можеше да се огледа в огледалото и да забележи, че от ноздрите му са изригнали черни дамги като от някой парен локомотив, работещ с кюмюр, а яката на ризата му е станала тъмносива само за един следобед в мрачния град. Тогава софиянецът слизаше по стълбищата, с една единствена работеща крушка на третия етаж, за да изхвърли кофата със сгурия в дървената пирамидална кофа на тротоара пред блока си, да нагребе от смесените с плика въглища от мазето си и да изкачи обратно етажите до своята квартира.

Там, ако имаше цепенки, той запалваше пернишката си печка с горно горене и така ден след ден, в течение на десетки години преживяваше зимите на социализма. В тази студена и страшна мъгла изпращаше децата си на училище, за да научат какво е написал Крум Кюлявков, Андрей Гуляшки или Георги Караславов. Ако след многоходови комбинации, той успееше да си купи нафтова печка, тогава той минаваше в друга социална категория — онази на наистина успелите в живота хора.

Дали хората, освен пушекът на затлачения от студената зима град, не всмукваха жадно и дима на цигарите си? Разбира се, че всички пушеха – Арда, Мелник, а по-заможните ВТ или Стюардеса. Дали някой броеше астматичните деца? Заболелите от емфизема, които без друго те си бяха вече навлекли от работа в цеховете и мините? Броеше ли някой умрелите от белодробен рак преждевременно, тихо и без дори да роптаят, освен с някое плахо изкашляне в скованият от леда трамвай?

И не за да упреквам онези, които днес са готови да протестират обвинително и да търсят сметка от „властта” и от „фандъкова” за всяка прахова частица, попаднала в тяхната трахея и за неща, които поне наполовина са причинени от климата на градове, които са котловинни и са жертва на температурни инверсии, а поне една трета от тези частици са причинени от хора, техни съграждани, които горят боклуци или мокри дървета, отрязани от близките паркове?

И дори нещо още по-интересно – а колко от тези хора в продължение на много години са вкарвали в дробовете си доброволно смъртоносните прахове и канцерогенни на десетки хилядите цигари, които са изпушили, пък и продължават да пушат даже по време на обвинителните си протести? Дори не ми се ще да си спомням за протестите на милиционерите, които хем пият вода, хем пушат в някаква гротескова акция за увеличение на заплатите си?

Прочие, кой в края на краищата ще плати за лечението на всички онези, които доброволно с цигарите вкарват в дробовете си концентрации на вредни частици, надхвърлящи стотици пъти нормите за запрашване? Сигурно така наречената „държава” т.е. данъкоплатците.

Дали някой няма да се наеме да сметне, колко от възмутените от бездействието на „властите” срещу замърсяването на въздуха, са всъщност пушачи? А пък онези, дето все бленуват за доброто старо време при „бай Тошо”,  спомнят ли си какво беше София, а и животът изобщо при комунизма? Включително въздухът на „голямата химия”, „когато всеки имаше работа” и пр...

Добре, ще протестират, ще викат „Долу!”, ще обвиняват. Другите разбира се, но не себе си.

Няма да вземат метрото, даже да е безплатно, няма да спрат да пушат, но ще твърдят, че някой друг ги убива. А когато се разболеят, ще изискват най-висшата и модерна грижа от своите лекари, които обаче презират и смятат за мафиоти в бели престилки.

Това естествено, ще струва много скъпо, понякога един милион долара на пациент, но важното е някой друг да е виновен.

Е, как ще я караме в тази мъгла в градовете? А в главите?

Източник: Фактор