Стоичков: Барселона ми даде всичко

Легендата на българския футбол Христо Стоичков даде интервю за испанския вестник "АС", с което зарадва феновете на Барселона по света.

Той току-що навърши 56 години, но се изправя пред живота със същата страст, както винаги. Тази, която изпитваше в дните си на своенравен и амбициозен футболист.

Като журналист той е открил начин да запази връзката си с футбола непокътната, а гласът му от Маями предава жизненост.

- Какъв е животът на коментатора Стоичков?
- Много по-добър, отколкото когато играех, по-спокоен Футболът беше моята професия от дете. Прекарах целия си живот на ръба на вълната. Не е лесно да напуснеш затворена комунистическа държава. Знаех как да вървя стъпка по стъпка, единственото нещо, което трябваше да направя, е да отида от другата страна, отвъд границата, за да мога да направя това, което исках. Винаги съм се вслушвал в съветите на дядо, родителите, треньорите и никога не съм бързал. Знаех, че времето ми ще дойде.

- А като коментатор на Univisión залагате ли на нрава си като играч: смел, честен, страстен, без средно положение…
- Опитвам се да работя с изображения, защото изображенията не лъжат. Обичам да обяснявам нещата с доказателства. Анализът на футбола е много по-лесен. Не съм корав. Опитвам се да разкажа реалността на случилото се и го потвърждавам с тези изображения. Подготвям се добре. Пътувам по света, правейки интервюта и документални филми. Хората отварят вратите си за мен. Стоичков е обичан. Тук сме четирима бивши играчи: Иван Саморано, Карлос Павон, Феликс Фернандес и аз. Опитвам се да уча всеки ден. Имаме най-добрите разказвачи, футболните икони от тази страна на Атлантика. Щастлив съм, защото мисля, че всичко, което трябваше да претърпя в живота, вече съм изтърпял, когато играх.

– Кариерата Ви като треньор не беше много дълга. Отвън изглежда, че избягахте...
- Не ми липсва пейката. Преживях няколко странни неща, които докоснаха сърцето ми. Не можех да позволя името ми да бъде опетнено. Ето защо реших да се махна от онази барака. В крайна сметка винаги съм се борил за страната си, за Барселона...И идват хора, които не са свързани с моя спорт, за да ми кажат какво трябва да направя, това и онова; печелиш мач, губиш мач...Това не работи при мен. Не искам повече да говоря за това. Нещата бяха открити във времето, когато бях в Селта. Двама президенти разговарят по телефона. Ако спечеля, ако загубя. Затова си помислих: вървете по дяволите всички. Същото нещо ми се случи в Южна Африка. В последния мач, ако спечелихме, бяхме шампиони, президентът влезе, говорейки друг език, който дори не разбирах и накрая загубихме мача и шампионата. Същото ми се случи и в националния отбор...И името ми не е опетнено.

— Тоест, няма да Ви видим отново на пейката…
-Не. Повече от не. Може да е в офис, като спортен директор, с децата, нещо във ФИФА или УЕФА..., но на пейката, не.

— Липсва ли Ви Барса?
- Всичко, което ми даде Барса, е невъзможно да се върне, да се повтори. Няма цена, за да платя това, което този клуб направи за мен, като ме изведе от страната ми и след това ми даде всичко. Усещам тези цветове, усещам хората от Каталуния, които ми дадоха толкова много и продължават да ми дават. Никога не ме оставяха на мира, дори в този мач за Суперкупата срещу Реал Мадрид, когато се случи това с Уризар. Сега имам добри отношения с него. Той е добър човек. Поканих го в моята страна. След толкова години трябваше да го направя, защото го дължах на него и всичко, което се случи, ми помогна много по-късно в кариерата ми.

- Това ли е единственото нещо, което бихте изтрили от професионалния си път?
— Да, по-лошо от това настъпване нямаше. Току-що пристигнах в Барселона и това се случи през декември. Моите колеги Йохан, президентът Нунес, делегатът Карлос Навал, Хосе Мария Мингея, много повече от мой мениджър… Всички те ми помогнаха много. Беше лошо време. Сгреших, трябваше да се извиня и го направих.

- Да поговорим за съблекалнята, отбора на мечтите...
— Това беше много единен отбор, само с трима чужденци: Лаудруп, Куман и аз. Останалите бяха национали. Беше много по-лесно да се адаптираш към културата, към дисциплината. Аз бях 23-годишно момче, което дойде от България и не знаеше нищо за Барселона. Нито за културата, нито език, нито как се играеше тук...В ЦСКА София играх, където си поисках, и също спечелихме всичко. Тук всичко беше различно. Трябваше да си част от отбор. Не можех да играя само за себе си. В началото ми беше трудно, особено що се отнасяше до владението на топката. Исках всички топки да ми бъдат дадени. Подписах договор с Барселона година преди наистина да пристигна и не казах на никого, дори на семейството си. Страхувах се, че може да се провали нещо. През тези месеци се потопих в клуба, неговата история, неговите играчи, неговите позиции... На терена знаех как да развивам нещата, които имах. Скоростта, голът, вкарах 38 попадения една година... но трябваше да се науча да играя за отбора и бързо научих, че е едно към десет, а не десет към едно. Тук разбрах, че трябва да помогна на съотборниците си, за да могат те да ми помогнат...Отборът бързо разбра начина ми на игра. Куман и Алесанко, отзад, с тези дълги пасове, Ферер, същото, Пеп, Чики, Еузебио... Всички ме разбраха. На терена не говорех с никого. Те ме намираха с очи.

— С Йохан Кройф имаше трудности... Две много силни личности лице в лице.
- Да, но изобщо не мога да го виня. Понякога се затрудняваше и когато говореше с мен, и на тренировка. Той ми каза две неща, които ме нараниха, но аз винаги ще му бъда благодарен за това, което направи за мен и семейството ми. Винаги ще помня, че един ден той дойде при мен и каза: слушай Христо, аз ще ти помогна да спечелиш Златната топка. И в нощта, когато я спечелих, той беше до мен, плачеше, защото знае какво е направил, за да ми помогне. Никога не съм се скатавал в тренировките. Йохан ми каза, че ако тренирам добре цяла седмица, ще играя добре - "Ако един ден тренираш редовно, а друг - зле, през уикенда ще се провалиш". И го разбрах. Това ми даде време да се науча и беше решаващо за моята спортна кариера. Той промени позицията ми, научи ме как да играя на контраатака.

—Новите поколения не си спомнят много факта, че спечелихте Златната топка през 94-та пред Роберто Баджо, Паоло Малдини, Джика Хаги...
— Е, те вече знаят. Тази награда не е само моя, тя принадлежи на жена ми, децата ми, родителите ми, моите колеги, масажистите...Така че 20 души работеха с мен всеки ден и никога няма да забравя треньора ни по физическа подготовка Анхел Вилда, който работи много с мен. Той знаеше всичко за тялото ми и аз направих, каквото ми каза.

— Ако Ви напомня името на Лаудруп..., какво ще кажеш?
- Архитект. Човекът, който ми даде пасове с повече елегантност.

— А ако кажа Ромарио.
— Най-добрият в света в борбата един срещу един.

- Тук също игра и с Роналдо Назарио.
— Различен е от Ромарио. Роналдо обичаше да тръгва от далеч и със скоростта си надминаваше всички и стигаше до наказателното поле. Видях прекрасни голове. Този от Компостела, разбира се, но се сещам за още един срещу Валенсия, той влезе през защитниците...

—Кой футбол предпочитате - този от Вашето време или текущия?
- Не търгувам с времето си. Имах печеливш дух. Преди имаше само трима чужденци на отбор, сега са много повече. Мисля, че малко по малко красотата, цветовете на футбола се губят.

— Защо Барса страда толкова много? Всеки път, когато се случи нещо необичайно, Стоичков е там, за да постави Гризман, Дембеле на място...
- Защото усещам цветовете на отбора. Аз съм много от Барса, клубът ме посрещна като син. Това е моят живот. Нося го вътре, страдам. Когато носите тази фланелка, трябва да знаете защо я носите и че трябва да я защитавате, защото на терена има 100 000 души. Тези хора искат да гледат шоу.

— Разбирате ли се добре с Лапорта?
— Разбирам се с всички, но не съм вързан за никого. Не купувам приятелство. При мен си го заслужаваш или не.

— Ще работите ли някога отново в клуба?
- Неееее, не в момента. Добре съм там, където съм. Щастлив съм.

—От Маями също се вижда, че Барса на Шави се подобрява... Срещу Наполи достигна максималното си ниво.
— Срещнах Шави, когато беше малък. Бях с Пуйол, Пике, Меси...Те бяха деца. Изглежда като добре подготвен човек. Той знае как да върви по пътя в този клуб. Мина през всички категории. Той много добре знае как се играеше по негово време, но разбира се, сега като треньор трябва да работи върху това с играчите. Нямаме търпение да излезе с вълшебна пръчица и да оправи всичко... Но мачът в Неапол може да означава преди и след Шави.

— Предполага се, че ще му дадат време и вече са подобрили състава му.
— Сега, след три месеца той вече познава всички играчи, знае къде може да постави всеки един. Виждам млад отбор, който има нужда от време. Трябва да губите, да печелите, да страдате. Така той ще расте и ще може да се състезава във всеки мач, което е най-важното във футбола. Отборът на мечтите две години се градеше, докато накрая Йохан намери това, което търсеше, и резултатите дойдоха. Когато Пеп пристигна, първата година страдаше, но веднага щом намери ключа и всеки играч направи каквото поиска треньорът, всички знаем какво стана. Шест купи за една година не са печелени от всеки. Луис Енрике показа същата динамика, извличайки най-доброто от всеки играч. Шави има всичко. Има време пред себе си да работи добре, да научи нещата, от които се нуждае нашият клуб, защото клубът ни не е лесен. Трябва да играете всеки ден, за да бъдете най-добрият. Можете да спечелите мач срещу Мадрид, срещу Атлетико... но трудната част е да поддържате нивото в много мачове, така че противникът да не може да се справи с вас. Шави има качествени играчи, но те са много млади, трябва им време да разберат. Както се случи с Шави, Иниеста, Бускетс... навремето. Тази година не можем да спечелим Ла Лига, целта е да сме в четворката и играчите да научат футболната философия на отбора. Вярвам в Шави и мисля, че той ще се справи добре. Пожелавам му късмет, защото той усеща цветовете като мен.

— Не съжалявахте ли малко за това как Куман напусна клуба? Той му беше партньор, те имат добро приятелство...

— (Въздъхва дълбоко) Роналд и аз разговаряхме всеки понеделник, всеки вторник... Не само когато печелеше, но и когато губеше. Възползвахме се от нашето приятелство. Имам привилегията да го имам и не ми хареса как беше направено всичко. Знаейки всичко, което се е случило, че Меси е напуснал, че е привлякъл млади играчи... Искаха се незабавни резултати от него. Това е невъзможно. Не ми хареса подходът да му кажат, че ако не намерят друг треньор, той ще остане още няколко месеца. Това много ме нарани. Ако бях Роналд, щях да кажа, че си тръгвам. Роналд е мит за цял живот за Барселона и не само заради гола на Уембли, този гол е почти най-малкото от него. Най-важното е всичко, което направи за клуба, контузиите, които получи в игра за клуба. Той винаги беше честен и Роналд не заслужаваше това отношение. Трябваше да махне с ръка и да тръгне. Не ми хареса как се отнасяха с него, когато той загуби мача срещу Мадрид, хората го плюеха в колата... В крайна сметка този образ говори лошо и аз страдах много. Ние сме Барса, ние сме клуб, заедност и трябва да се държим така.

— Сегашната Ви работа никога не ви е водила до Бернабеу? Защото в разцвета на кариерата си Вие и мадридските играчи правехте всичко друго, но не и да се харесвате.
— Не зависи от мен, аз ще изпратя Саморано. Не мога да изтрия времето, четирите поредни титли, купите, европейската купа...Мадрид вече беше големият ни съперник, когато пристигнах и не можахме да ги победим. Те идваха след пет поредни спечелени шампионата. Но това, което се случи на полето, остана там.

— Но не ми казвайте, че не обичате да се хвалите, че сте фен на Мадрид.
— Да не бъркаме. Че имах битка с Мишел на терена, с Фернандо Йеро, със Саморано... Да, разбира се, че исках да спечеля като тях. Приятел съм с бивши играчи на Реал Мадрид. Например за мен Бутрагеньо е Дон Емилио, отличен човек. Сега с Иван имаме истинско приятелство. Никога не купувам приятелство, защото е фалшиво. Доказвам го. Проблемът е, когато не ме познават и говорят за мен. А там, в Мадрид, има хора, които дори не са пили кафе с мен и говорят за мен, сякаш ме познават.