Как либералите прегърнаха национализма

Владислав Апостолов, коментар специално за Tribune.bg

Войната наистина променя хората. Бомбите причиняват смърт, страдание и разрушение, но и морални метаморфози. Това последното се случва особено сред хора, които са на сигурно разстояние от взривовете, ала желаят да се представят пред света като съпричастни, а защо не и като не по-малко важни от действителните жертви на въоръжена агресия и инвазия.

Тези дни либералната общност, прочута с леви и прогресивни послания срещу ретроградни за постмодерния човек концепции като граници и суверенитет, прегърна национализма. Не национализма като цяло и по принцип, не този на собствените си страни, а този на украинците, нападнати от руската армия. Трябваше да стане война, за да могат „модерните, градски и образовани“ хора да осъзнаят необходимостта от национална независимост, идентичност и твърди граници. От етническо и културно самоопределяне, и суверенитет. Но отново се прокрадват контурите на фалша.

Либералната подкрепа за Украйна е твърде театрална, декоративно-демонстративна, някой я описа и като „перформативна“. За пръв път от много години ЛГБТ знамето в цветовете на дъгата не е най-любимия и ползван флаг от левите либерални хора. От няколко дена те са избрали цветовете на Украйна за свой нов културен код. Малко е като мода при тях. И е прекалено.

Западните либерали са известни с алергията си към национални флагове, но все пак е война, а Украйна е нападната. Може би правят изключение. И все пак няма как да не забележим противоречието и лицемерието. Тези хора наистина отричаха идеята за национални държави. Бяха посветили целите си идентичности на журналисти, активисти, професори, политически инфлуенсъри и телевизионни говорители на каузата да превърнат думи като нация в слово на омразата. Особено в Европа.

Повечето от тях мечтаят и работят за претопяване на европейските държави в една мултикултурна федерация без вътрешни, но и без външни граници. Всичко да е отворено за всеки. Две минути на терен в Стокхолм да те правят швед. Минаваш през Париж – вече си французин. Работил си три месеца в Хамбург – няма нищо по-германско от теб. Слагаш носия за фестивал в Банско и си готов да говориш за прабългарските си корени.

Този утопичен светоглед се разби в танковете, които нахлуха в Украйна. Изведнъж безброй мечтатели за свят без граници и нации се опаковаха с украински флагове и превърнаха опазването на границите на една нация в „най-важното и спешно нещо евър“.

Това би било по-разбираемо за мъже и жени, които подкрепят силните национални държави и вярват, че те са за предпочитане пред всякакви съюзи и централизирани властови форми, смучещи техния суверенитет.

През години едно от любимите занимания на професионалните либерали в Европа и САЩ беше да се присмиват на хора, развяващи знамената на страните си. За тях суверенитет беше кодова думичка за „расизъм“. Границите се схващаха като „бяло превъзходство“ и „токсична ксенофобия“. Сега същите персонажи сякаш участват  в състезание за най-масово и превъзбудено веене на национално знаме. В надпревара кой е най-страстен и шумен украински националист. Без да е стъпвал в Украйна. А в много случаи, особено в САЩ – и без да може да я посочи на картата.

И нито в един момент не виждаме потенциално здравословния процес на самоосъзнаване. Няма я лампичката, която светва над главата на либерала и той казва: „Ей, чакай малко. Май националната идентичност и границите не са толкова лошо нещо и в мирно време. Може би сме се били объркали, но сега реалността на войната и опита за поглъщане на държава с определен народ, самоопределил се по определен начин, ни показва, че нациите и границите трябва да се пазят винаги“.

Трудно ще се случи подобна реална промяна на възгледите. Дано войната наистина свърши скоро. Освен всичко останало, свързано с мира и съхраняването на човешки животи, което е най-важно, като втори план това ще даде възможност на либералите да се пренасочат към следващото „голямо нещо“. Или по-скоро да се върнат към ЛГБТ знамето. Със сигурност няма да сменят украинските цветове с тези на собствените си държави. Много от тях парадоксално не искат те да съществуват, но са готови да дадат живота си, пардон, готови са да дадат профилните си снимки за една национална кауза. Тази на Украйна.

А може би подкрепят разрешаване на кризата и запазване на границите на нападната държава, за да няма много украински бежанци на Запад. Либералният човек трудно се отказва от любимите си „сирийски бежанци“. Привързан е към тях. Особено прогресивните активистки пропуснаха да демонстрират сериозен ентусиазъм за бягащите от Украйна предимно жени с деца. Няма за тях плюшени мечета. Но това са особеностите на младите хора из Европа. Не винаги можеш да ги разбереш. Сегашната им „националистическа“ фаза е преходно явление. Ще бъде сменена като дреха или прическа. При някои ще остане като татуировка, но една от многото. В либералното сърце все пак остава място за каузи, дори те да се изключват една друга.

***

Владислав Апостолов е автор и журналист с дългогодишен опит в печатни и електронни медии. Културен редактор във вестник „Труд“. Коментатор в bTV и БНР