Как „подлогите“ на Митрофанова предават националния интерес

Данаил Брезов за Tribune.bg

Говори се, че българите били миролюбиви. Не е много ясно дали е така: от създаването си в края на VII в., страната ни воюва средно по веднъж на всеки десет години, доста по-скромно от Великобритания например, но и далеч от представите за пацифизъм. При това, често сме се изправяли срещу няколко армии наведнъж, включително и големи империи – състоянието на войската го е позволявало в някои случаи, а в други са го налагали самите обстоятелства. Например през Втората световна война, която в Русия се нарича „Велика отечествена война“ (тя традиционно възприема света като част от себе си), България се сражава, при това далеч не в най-добрата си форма, срещу четирите глобални супер-сили: Великобритания, САЩ, Германия и СССР, въпреки многото опити да съхрани своя неутралитет.

Тази част от историята носи ред поуки, приложими и днес: неутралитетът не е застраховка срещу война, не можеш да си сам срещу всички и да победиш, а за изненада на Кирил Петков и Лена Бориславова, понякога въоръжените ни сили не се класират дори в топ 10 на световната ранглиста. Това важи например за последните стотина години: от втората национална катастрофа след ПСВ, през третата, свързана с ВСВ, а вероятно и четвъртата, към която води неадекватността на изпълнителната власт в момента. Освен от ковид-пандемията, инфлацията и политическата нестабилност, страната ни пострада тежко и от задълбочаващата се изолация заради анти-европейските позиции, заемани от президентската институция, министри и парламентарни групи.

Подмазването на Кремъл не дава особено добри резултати: много бързо се озовахме отново в списъка с неприятели на Русия, и се превърнахме в потенциална мишена на военна агресия, точно както през 2014-та. България има остра нужда от приятели в този момент, а не прави почти нищо за да си върне изгубеното доверие, дори напротив. Правителството иска да е част от НАТО точно както бездомник иска да се натрапи на пищен банкет с шведска маса.

Българската държава формално отваря границите си за бежанците, много от които са и наши сънародници, но проси за тях пари от Европа. Премиерът многократно заяви, че страната ще направи всичко, за да подкрепи Украйна в нейната битка за оцеляване, а тя поиска оръжия и муниции. Тогава им пояснихме, че под „всичко“ тук разбираме чаршафи и дамски превръзки.

В тази предателска по отношение на подложените на изтребление българи в Украйна позиция има и сериозни негативи спрямо тези, населяващи Балканския полуостров: под формата на заплаха за сигурността, директни щети и пропуснати ползи, които българската армия, дипломация и икономика следва да понесе. Най-малкото, което може да се каже като упрек към сегашното правителство е, че изпусна уникална възможност да върне България в клуба на либералните демокрации, европейските ценности, или както е прието да се казва „белите държави“. Беше въпрос на съвсем очевиден избор, който дори мудната и затънала в бюрокрация Европа взе сравнително бързо, въпреки зависимостите на политическата си класа от руската олигархия.

Тук обаче нещата забуксуваха от самото начало, с приемането на декларация от НС, която уж трябваше да осъди военната агресия, но мнозинството отложи процедурата с два дни. Тогава министърът на отбраната Янев нарече инвазията „операция“, в пълен синхрон с възприетата от Кремъл пропагандна терминология, което стана повод да му бъде поискана оставката, но това пък подкопа крехкия баланс на интереси в абсурдната коалиция между транс-океански либерали и про-путинистки хардлайнери с нацистки привкус. Петков бързо осъзна, че опитът му за еманципация от агентурно-олигархичните кръгове около Радев и БСП няма шансове за успех дори при декларираната международна подкрепа, и отново се върна в полемиката на снижаването.

Думкането по масата утихна също така внезапно, както се появи: като пристъп на истерия при депресиран пациент. Една топка сняг в лицето на премиера ясно показа колко уязвим е той и чисто физически, освен че може лесно да бъде отстранен с медийна атака или  съдебно дело за нарушаването на Конституцията, в което беше заявил по-рано, че „не вижда проблем“. Изглежда Петков действително е вярвал, че подобно на Пинокио ще заживее свой собствен живот извън работилницата, в която е сътворен – вероятно заради тази си наивност твърде късно започва да осъзнава, че е просто „полезен идиот“ на руската пета колона у нас. В работилницата го бяха създали не за главна роля, както сигурно още му се иска да вярва, а за епизодична: поредния полуфабрикат за еднократна употреба, който вече е изконсумиран. Не е изключено и уволнението на Янев да е било поискано от същата тази работилница с цел да се изгради легендата за доблестния български генерал – борец срещу колониалните сили.

Разривът между двете основни лобита в правителството стана явен много преди войната, но събитията от последните няколко седмици го задълбочиха и спорът за кадровите назначения прерасна в скандал, а старите и новите социалисти в кабинета започнаха да си подливат вода взаимно. Партиите стегнаха редиците си за предизборна битка – БСП и „Възраждане“ очаквано с апел към соц-носталгиците и патологично деформирания от руска пропаганда традиционен електорат, докато ГЕРБ логично застана на противоположната позиция и настоя страната да се ангажира по-активно с каузата на украинския народ, включително и като изпрати оръжие. Подобно отношение взеха също от ДПС, а напоследък и от ДБ, докато ИТН останаха настрани от темата, зачитайки свещеното право на българите да редуват „ЛЮБЭ“ със Софи Маринова.

Въпрос на време беше на Петков да му посочат вратата към слънчевите планини, нарисувана в логото на така наречения „политически проект“ ПП. Това те избраха да направят чрез серия от намеци с нарастваща яснота и категоричност: от очевидно невярната информация, която службите за сигурност подават към премиера, поставяйки го в ситуацията да прави абсурдно нелепи изказвания по медиите (каквито правеше и без тяхната помощ, но това е друга тема),  с „приятелския“ огън от „Дондуков“ 2  и „Позитано“, с капана, в който го вкараха Радев, БСП и „Възраждане“ на 3-ти март, и най-накрая замесването му в грандиозен правен скандал заради полицейския произвол спрямо лидери на опозицията и лъжата, че задържанията са свързани с разследване на Европейската прокуратура.

Поредното активно мероприятие, сътворено от ченгеджийницата около Митрофанова и Радев, успя да нанесе щети в публичния имидж на Борисов, който традиционно се ползва с добра репутация поне в Европа: дезинформацията, поднесена от Петков, отекна в редица световни медии, а грубото нарушаване на закона при задържането, както и замесването на Лаура Кьовеши в скандала, вероятно ще се върне като бумеранг, за да цапардоса още веднъж „просто Киро“ по харвардската кратуна.

Ако и сега не разбере кой му рита столчето, значи тази диплома не струва дори парите за цветен принтер. Вероятно вече го е разбрал – покрай него се въртят и по-хитри кадри като Василев и Лорер, които безпроблемно могат да се претопят в Комсомола на соц-партията или новия проект на полит-инженерството, начело с радевата сянка Стефан Янев. Самият Борисов е опитен играч и реагира правилно – с изпреварваща информация преди задържането си (както Вашингтон прави напоследък с прихванатите съобщения на руски военни), а и с адекватна контра-атака. Акцията едва ли ще отслаби позициите му в страната, тя е насочена по-скоро към контактите навън: за да имат подривните играчи в ЕП като Кънев и Йончева още една опорка, с която да нападат лидерите на ЕНП, че подкрепят ГЕРБ вместо техните партии. Такава подкрепа обаче в момента е немислима за политически сили, открито защитаващи руския интерес и участващи  в разпространението на кремълска пропаганда (още помним поръчковите филми за Донбас) – устойчивият резултат от тези уж насочени срещу опозицията атаки, е само задълбочаването на международната изолация, в която страната ни беше вкарана още преди две години: със срамната анти-българска декларация на ЕП, прокарана от въпросните дейци, с позицията, че Крим е руски, изказана от кандидат-президента Радев, дистанцирането от свободния свят по отношение на конфликта и активните мероприятия, свързани с посещението на секретаря по отбраната на САЩ, Лойд Остин: от една страна орките с руски знамена на БСП и „Възраждане“, а от друга – предизвикването на евтина сензация чрез задържането на опозиционни лидери.

Дали ще има скалъпено дело срещу Борисов и Горанов, а главният прокурор ще е „фигурант“, както се закани свързаният с руските тайни служби мутро-олигарх Васил Божков, не е съвсем ясно. На този етап от деградацията на страната, не бих се изненадал, ако започнат разстрели на опозиционери и убийства на журналисти с радиоактивен полоний, като в братска Москва. Сигнали за това не липсват: истински притеснително е например поведението на медиите, от които се очаква елементарната етика да не оправдават геноцида над цели народи като нещо позитивно за човечеството.

Вместо това обаче станахме свидетели на мощна хибридна атака през големите телевизии. Откакто руското посолство за пореден път втвърди тона, военната „операция“ в Украйна се отразява в съответствие с инструкциите на Кремъл за „представяне на двете гледни точки“, което в случая означава изброяване на някакви сухи данни за броя на цивилните жертви и мащаба на материалните щети, последвана от реклама на някакво ново руско оръжие и включване от Москва, където някакъв хуманоид, цял закичен с медали като коледна елха, трамбова опорни точки в закърнелите мозъци на бедните и озлобени „драги зрители“, отричайки всичко, което са видели или чули току-що, а понякога и самият руски цар хвърля светлина върху „лъжите на прогнилия Запад“.

И всичко това се случва в новинарските емисии, от които хората очакват адекватна информация, а вместо нея получават пропаганда от най-долнопробен тип. Същинското зомбиране обаче става в публицистичните предавания, където „видни експерти“ разясняват на все още обърканите жертви как Западът ги е лъгал и защо путиновият прочит на историята, философията и геополитиката е единствено правилен.

За набавянето на подобни „експерти“ в някои случаи се налага да се бръкне доста дълбоко в отходния канал на политическия ъндърграунд. По БНТ например изплува едно позабравено лице на българското задкулисие:  застаряващото чавдарче на Сорос, Георги Пирински обясни накратко защо инвазията на Путин в Украйна е акт на самозащита. Обяснението е горе-долу следното: ако една жена държи спрей в чантата си, то изнасилвачът има право да я нападне. След това разбрахме и как руската война била свещена защото щяла да наложи нов световен ред – нещо като преразказ на Жириновски, но с тактично премълчаване на милионите, които „трябва“ да бъдат изчистени от лицето на Земята, то се подразбира.

След това тезата доразви младият заместник на Волен Сидеров като рупор на по-агресивната пропаганда КК, с прякор Копейкин, и разкрит наскоро от украинските служби като руски агент (странно защо тук не е). Човекът кротко обясни версията на национал-социализма на Дугин, отдавна наложена като официална религия в Русия, и защо трябва тя да залегне в българските учебници по история. Това се случва само ден след като „лицето“ КК вееше байрака с двуглавото пиле, показвайки своята безусловна преданост към Третия Рим и обезценената му валута заедно с неголяма, но креслива група от психично-болни, призоваващи България да остане без военна защита за да посрещне „освободителите“ с хляб и сол, като едно време.

В това отношение „експертите“ на НОВА удрят в земята с говорещите глави от ИК за преизбирането на Радев (онзи с десетките ченгета в него), които били „единодушни“, че страната ни в никакъв случай не трябва да дава своето „най-модерно“ оборудване за ПВО на Украйна. Става дума за съветска технология от времето на Брежнев и червените кхмери – много преди Кирил Петков да бъде заченат. Тези архаични ЗРК със скромни възможности щяха да бъдат заменени от съвременните PATRIOT – еталон в страни като САЩ, Германия, Израел, Тайван и Южна Корея, които имат ред причини да са добре защитени, но противно на българския интерес, говорещите глави, като например „бившият“ на Мая Манолова, обикалят всички студия да разясняват как модернизирането на българската армия щяло да застраши националната ни сигурност.

За съжаление, такава вече е и официалната политика на София – люта съпротива срещу разполагането на съюзнически контингент, охраната на въздушното ни пространство и модернизирането на техниката, да не говорим за военни бази на НАТО. Официалното обяснение на властта за практическия отказ от адекватна защита на територията и населението на страната лежи на разбирането, което с помощта на горната аналогия може да се формулира приблизително така: когато една жена носи спрей в чантата си, тя става по-желана от изнасилвача. Нещо, което противоречи както на здравия разум, така и на статистиката.

Позицията на българските институции в условията на война, отдавна надхвърлила границите на окупирана Украйна, може да се определи като национално предателство: първо спрямо подложените на изтребление наши сънародници в зоната на военни действия, за които страната отказва ангажимент отвъд изпратените вече палатки, чаршафи и санитарни материали, и второ – заради отслабената военна защита на територията, която подривните сили изглежда готвят за руска инвазия. Не е изненадващо за партията на Нинова да предаде националния интерес – те го правят откакто съществуват: с обявяването си против Съединението, отцепването на Македония, терористичните атаки и активното участие в окупацията през 44-та, с последващия геноцид над българите. Тяхната „неутрална“ позиция доста напомня лятото на 44-та, малко преди „братята-славяни“ да ни обявят война.

Не е изненадващо също поданик на н.в. Елизабет II, който дори не знае добре български, да предаде националния интерес, нито пък израелски соц-ционист (адаптирана версия на нацизма, в която евреите са от правилната страна), или лицето Радев, което нарече страната си блато и даде Северна Корея като пример за подражание. Официалната позиция на София днес е позицията на КК, продиктувана от Кремъл. Няма друго разумно обяснение за отказа от суверенитет, който на практика следва от дисоциирането на българската армия от структурите на НАТО, нито за агресивната руска пропаганда, която тече по националните медии още с т.нар. „поздрав“ на Митрофанова по случай 3-ти март, когато намекна, че скоро може пак да ни „освободят“, щом приключат с Украйна, за радост на полезните идиоти като КК, които не съзнават, че много скоро след това ще станат излишни.

Неуморно се лансират и фейк-новини за тайни био-лаборатории и фашистки репресии в Донбас докато руският ядрен тероризъм се отразява като злополука, а използването на касетъчни и вакуумни бомби или химически оръжия, бомбардирането на болници, родилни домове и православни храмове, се пробутва като спорно или пък изобщо не се споменава. От посолството на РФ в официална позиция нарекоха българите „подлоги“, Кремъл ни включи в списъка с врагове, точно като в доброто старо време, а руските медии насаждат представата, че сме заблудени суб-човеци, които дължат едва ли не съществуването си на тях, но са страхливи, неблагодарни и склонни към предателство – така пилотите им няма да трепнат когато пускат бомби над родилните ни домове.

Вероятно в следващия етап на пропаганда ще се развие тезата, че български народ всъщност няма, а тук живеят татари, и страната ни е плод на дипломатическа грешка, която обаче може лесно да се поправи. Ако в текстовете на детските песни от последните години се казва, че Русия трябва да си върне Аляска, колко по-логично е, че задунайската губерния ще бъде погълната от ненаситната вековна експанзия на Матушка Русь, претопила десетки  култури и разширила територията си десетки пъти. Не знам дали има друга страна в НАТО и ЕС, където националните медии толкова стриктно и прилежно да следват опорните точки на Кремъл, където руският посланик си позволява да обижда и заплашва населението в ефир, където миграционните власти да казват на бежанците „елате другата седмица“, а на раята им се обяснява как защитата на въздушното пространство е заплаха за националната сигурност, при това от субекти, които се продават на политическия пазар в консервативно-патриотарска опаковка.

България избледнява на картата на Европа – това личи все по-ясно от изолацията на дуото Радев-Петков, която чуждестранните медии вече отчитат с тревожни констатации, а за съжаление, заравянето на главата в пясъка не помага особено и в този случай. Страната се нуждае от приятели повече от всякога, а демонстрира малодушие и предателство в стремежа си да се хареса на тези, които вече я смятат за враг. Докато родните путинофили месят питки и плетат венци, за да посрещнат „освободителите“ си, а нашите толкова нежелани партньори от НАТО вече се замислят доколко са мотивирани да ни пазят от самите нас, обявеният преди пет години план за изваждане на страната ни от Алианса изглежда е наполовина осъществен.

Данаил Брезов е бакалавър по физика и доктор по математика - към момента доцент в УАСГ. Други упражнявани професии: музика, журналистика и разработка на софтуер. Проявява нездрав интерес към икономиката и историята на XX век. Безпартиен, но с десни убеждения - почитател на фактите и здравия разум.