Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
Меню
  1. Начало
  2. Мнения
  3. Липсващата памет – царските гробове на България

Мнения

Липсващата памет – царските гробове на България

Липсващата памет – царските гробове на България - Tribune.bg

Димитър Стоянов, коментар за Tribune.bg

От историческа гледна точка летният и горещ августовски месец е изпълнен с не едно или две събития, които се оказват фатални или най-малкото определящи за българската или световната история. През август 1887 г. все още германският принц Фердинанд е коронясан в Търново за княз на България. През август 1903 г. в Османската империя избухва Илинденско-Преображенското въстание, организирано от ВМОРО. На 5 август 1923 г. на заседание на ЦК на БКП и под натиска на Москва е взето решение за вдигането на Септемврийското въстание. През август 1920 г. влиза в сила Ньойският мирен договор, а 23 години по-късно мистериозна смърт застига човекът, който в най-голяма степен е способствал за отхвърлянето на неговите условия – цар Борис III. Излишно е да се посочва, че в съдбоносния август на 1914 г. започва и Първата световна война. Такова заглавие носи и знаменитата книга на Барбара Тъкман „Оръдия през август“.

Дните около 14-15 август съвпадат с времето, когато цар Борис III през 1943 г. е на кратко посещение в Германия, станало последната му външна визия, където провежда тежки разговори с Адолф Хитлер относно българското участие във войната. След това започва мистериозната болест на царя, довела до смъртта му на 28 август 1943 г. – смърт, променила изцяло политическата обстановка в страната на фона на наближаваща септемврийска катастрофа от 1944 г. Царят е погребан на 5 септември 1943 г. в Рилския манастир, а хиляди хора се стичат, за да го изпратят до последния път. Но царският гроб има злощастна съдба. След преврата на 9 септември 1944 г. и идването на Отечествения фронт на власт с постепенното установяване на комунистическата диктатура, новата власт изобщо не гледа с добро око на това, че гробът на цар Борис III се е превърнал в място на почит. Взето е решение той да бъде препогребан в двореца „Врана“, където по молба на царското семейство и с усилените действия на царица Йоанна е изграден малък параклис за много кратко време. Но царският гроб не остава там дълго. През 50-те години, след обявяването на републиката и изгонването на царското семейство (дворецът е бил обитаван от Вълко Червенков), параклисът е взривен, а царският ковчег изчезва. Няколко десетилетия по-късно е открита единствено стъкленицата с балсамираното сърце на цар Борис III, намерила своя последен покой отново в Рилския манастир. От царския ковчег и тяло обаче няма и следа до ден днешен.

Тази история е само част от един тъжен пъзел на липсващата историческа памет, която съпътства вековната българска държава. За времето от 681 година до края на монархията България е имала над 60 владетели, които са носили различни титли. Днес от тях единствено княз Александър I Батенберг е намерил покой на българска земя в специална гробница. Имаме подробности за още няколко – костите на цар Самуил, намерени в базиликата „Свети Ахил“ на острова в Малото Преспанско езеро, се намират в един шкаф в Солун. Сърцето на цар Борис III се намира в Рилския манастир, а ковчегът на цар Фердинанд I продължава да стои в замъка в Кобург в очакване, че един ден, както е било последното желание на царя, ще бъдат прибрани в България. От огромната върволица владетели, носили титлите кан, княз и цар в българската история, единствено княз Александър I Батенберг е погребан в България по начин, който съответства на сана му.

Но съдбата на гроба на цар Борис III може би не е най-трагичната в тази история. През 1946 г. в Търново е открит царски гроб, за който се стига до заключението, че е на цар Иван Александър. Гробът обаче е унищожен, а костите заедно със саркофага са начупени на парчета и изхвърлени в река Янтра. „Това бил цар, а ние сме против царете“ е тогавашната комунистическа логика на Пенчо „Ловеца“ Кубадински. Четиридесет години по-рани археологът Моско Москов извършва разкопки в църквата „Свети Четиридесет мъченици“ и попада на царски гробове. Те, за съжаление, вече са били разкопавани, а скъпоценностите от тях са ограбени. Предполага се, че единият от гробовете е на цар Иван Асен II. Костите са пренесени в днешната сграда на Първа гимназия във Велико Търново, където през Първата световна война пленени сенегалци от колониалните френски войски, биещи се на Солунския фронт, ги разпиляват. И те изчезват от историята.

До ден днешен нямат решение споровете дали открият през 1972 г. в най-източната част на църквата „Свети Четиридесет мъченици“ в Търново царски гроб всъщност принадлежи на цар Калоян. Самите останки са силни повредени от влажността на река Янтра. Като предположение продължава да виси дали наистина в църквата „Свети Георги“ в Старо Нагоричане, днешна Северна Македония, е погребан цар Михаил III Шишман – загинал в битката при Велбъдж на 28 юли 1330 г. От кан Кубрат няма останки. Има само едно съкровище, което е намерено в Малая Перешчепина, Украйна. Няма гроб и кан Аспарух. В Националния исторически музей може да се види точно копие на сребърния орел, намерен през 1930 г. във Вознесенка, за който се предполага, че е принадлежал на първия владетел на Дунавска България. Където се предполага, отново, че е погребан и той самият.

В дебрите на историята остават Крум, Омуртаг, Симеон Велики, Борис-Михаил, Петър, Теодор Светослав, Георги Тертер, Роман, Константин Асен, Пресиян, та чак до Тервел, победителя на арабите в битката при Константинопол. Техните гробове не са известни, нито е известно каква е била тяхната съдба през столетията на историята. Което прави задължението на съвременниците към онези, за които имаме информация, още по-голямо. Българската държава трябва да си прибере костите на цар Самуил и да осигури подходящите условия за ковчегът на цар Фердинанд да бъде погребан в България като първи стъпки. Въпросителни около различни открити останки трябва да бъдат разрешени, за да може техните притежатели да заемат своето достойно място в пантеона на нашата история. Защото паметта не е само фолклорът, легендите, разказите и песните, които се предават през поколенията. Песента ”Откак се е, мила моя майно льо, зора зазорила“ за цар Иван Шишман има непреходно историческо значение за нашата колективна памет, но не по-малко важно значение има и нейния материален елемент. Всеки един ръкопис или реликва следва да бъде опазван. И същото с пълна сила важи за царските гробове.

****

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.


Топ новини виж още
Актуална тема
Анкети