Митове на руската пропаганда (част 2)

Данаил Брезов за Tribune.bg

Хибридната война далеч не е просто средство за налагане на някаква доктрина – тя поразява душите и умовете на хората, подменяйки здравата логика с езотерична символика, а фактите с митове и легенди. Подведените от фалшивото знание трябва да загубят връзка с реалността и пътя за връщане към нея, едва тогава и тяхната ценностна система може да бъде заменена. Русия е най-яркият, макар и далеч не единствен пример за абсурдите на пропагандата, както и за тежкото осакатяване на психиката, причинено от нея. Първата част на този текст обсъжда някои от най-устойчивите митове на руската фалшива идентичност, свързваща империята на викингите с православието, славянството и консерватизма. Историческите извори сочат една коренно различна картина, но в „правоверната“ интерпретация, идеологията има приоритет.

Фалшивата идентичност е най-характерното нещо в руската идентичност: с присвояването на  православието от византийците, писмеността и културната традиция от българите, образа на жертва от славянските народи (които русите поробват и избиват векове наред), претенцията за „Третия Рим“ – титла, дадена закратко на Търново преди падането му под османска власт. Тук ще разгледаме и някои по-нови аспекти на подмяната, подхранвани с грубо изопачаване на историята от последните стотина години. През този период имперският експанзионизъм се с добива с ново оръжие за масово поразяване – марксистката идеология, приспособена в максимална степен за деморализация и оскотяване на човека, разграждане на семейството, обществото и цивилизацията, създавана хилядолетия наред. Наред с това, и технологичният напредък предлага нови средства за подривна дейност, пропагандните тези намират все по-широка аудитория, готова безкритично да смени фактите и логиката с апокрифна митология.

1. 1.      Русия: мъченица в борбата с фашизма и освободителка на Европа

В исторически план това е една от най-долнопробните лъжи на Кремъл, която обаче донася на властта там най-много дивиденти през годините. Фашизмът, възникнал през 20-те години на миналия век, представлява омекотена форма на социализъм, допускаща съществуването на частна инициатива, религия, традиционно семейство и най-вече национална идентичност. Държавата продължава да бъде основен фактор, но не монополист в икономиката. Намесата й във всички аспекти от живота на хората обаче е постулат във фашистката доктрина, появява се и култ към личността, класовата борба обаче е отхвърлена като деструктивна – вместо нея се внедрява идеята за синергия между прослойките (fascio) и органичната държава (corpore). Самият Мусолини, който формира политическите си възгледите като активист и функционер на италианската соц-партия, заявява при разрива със своите бойни другари: „Аз съм и винаги ще бъда социалист“. Днешната терминология е възприела съветската пропаганда от средата на миналия век, в която фашизъм и националсоциализъм се отъждествяват, и позиционират в диаметрално противоположната част на политическия спектър, при т.нар. „крайно-десни“.  В действителност, става дума за две различни, макар и сходни в някакъв смисъл, левичарски секти, адаптиращи марксистката идеология към обективната реалност в Западна Европа: от национализма на 19-ти век, през реваншизма на германците след Първата световна война и увлечението на италианците към античността. Условията в Русия при октомврийския преврат са много различни, там основна движеща сила е класовата борба, въплъщаваща „вековната злоба на роба“, а расизмът и национализмът не са целесъобразни поради богатия генетичен и културен микс на населението в империята. Наред с това, Съветите открито заявяват своята амбиция да владеят целия свят много скоро след формирането си: доктрината за Третия Рим продължава, само религиозната плънка се сменя. Болшевиките временно подкрепят местни националистически движения в съседните държави за да ги дестабилизират, но след военна интервенция се разправят с тях по особено жесток начин. Национал-социализмът се оформя под едновременното влияние на Москва и Рим: от руските марксисти Хитлер заема омразата  към евреите и нарочената за тяхно творение либерална демокрация (капитализма), а от своя италиански предшественик претенциите за монопол върху културното наследство на Европа. Расизмът е донякъде оригинален принос, свързан с голямото влияние на германския народ в миналото, донякъде заимстван от американските социалисти с тяхната евгеника и теория за превъзходство на бялата раса. От трите доктрини, единствено фашизмът не залага в генезиса си амбиции за световно господство и не довежда до геноцид – вероятно такъв сценарий все пак е бил възможен, но Италия остава твърде слаба поради военните провали на Мусолини. Жертвите на репресии обаче са също хиляди пъти по-малко спрямо тези на социалистите в Германия, СССР, а по-късно и Китай. Въпреки това, именно фашизмът се превръща в плашило на съветската пропаганда и до днес се използва като нарицателно за мракобесие и диктатура – за разлика от московските си колеги, Мусолини (както и Хитлер) не взема властта с преврат и няма нужда от масови чистки, въпреки насилието на „черните ризи“. Излишно е също и да прибягва до свещената мантра на социализма: мита за еврейския заговор, тъй като в Италия, за разлика от Русия и Германия, антисемитизмът остава в Средновековието. Евреите дори са свръх-представени във фашистката партия, репресиите срещу тях започват чак в навечерието на войната под силния натиск на Хитлер към своите съюзници, включително България и СССР. За разлика от Борис III обаче, Йосиф Висарионович депортира голям брой евреи, дисиденти,  буржоа от Полша и Прибалтика: една част към нацистка Германия, друга към лагерите ГУЛАГ.

Нека имаме предвид, че Италия и Германия са сред първите европейски страни, официално признали съветската власт в Москва, наред с близките съседи и Обединеното кралство, което в онова време е лицето на империализма. Фашистка Италия сключва договор за приятелство  и ненападение със Съветския съюз точно шест години преди войната, който прекратява едва през 1941-ва. Германско-съветските отношения също са много добри дотогава – още през 20-те Германия заобикаля клаузите на Версайския договор като произвежда танкове и самолети в СССР, а в замяна Съветите пък получават достъп до военни технологии и в началото на 30-те вече започват да изграждат модерна армия. По времето на нацизма тези връзки се запазват, въпреки взаимното недоверие между диктаторите, и дори задълбочават след пакта Молотов – Рибентроп, който практически поставя началото на Втората световна война. След инвазията  в Полша през 1939-та, двете армии дори си организират съвместен парад в Брест. Мястото не е избрано случайно: там през 1918-та Съветска Русия подписва унизителната си капитулация.  След инвазията на Хитлер през 1941-ва, от поддръжник на фашизма и нацизма Кремъл става техен антагонист за пред свободния свят, въпреки идеологическите сходства и военни съюзи.

Днес Русия изисква признателност за десетките милиони жертви, с които според своя прочит на историята „освободила“ Европа от фашизма. Най-напред нека поясним, че голямата част от тези жертви са дадени поради изключително некадърното военно командване на Сталин,  слабата мотивация на робите да умират за омразните си господари, както и ниската цена на човешкия живот в империята. „Стоманеният човек“ например наказва с гладна смърт едва за няколко месеца повече украинци от жертвите на нацисткия терор по време на цялата война. При неговия предшественик пък канибализмът става начин за препитание: още през 20-те по улиците се продават части от хора. В мрежата на ГУЛАГ смъртта си намират десетки милиони, чистките са най-мащабните познати до момента, сравними само с чумата и испанския грип, а крепостничеството се завръща с пълна сила. Не е чудно, че руският солдат проявява на война такава жестокост и безразличие – от групови изнасилвания до ритуални жертвоприношения: неговите сетива са притъпени от поколения, и само издевателствата му носят някаква радост.  Днес този незнаен солдат е увековечен като освободител на Европа в хилядите паметници на  признателност – едни от най-срамните са в София и Виена. Първият е издигат от поробените българи за да отбележат окончателното смазване на своята съпротива, горянското движение,

след тригодишна окупация, деветгодишна партизанска война, десетки хиляди екзекутирани. Вторият пък е израз на омерзително лицемерие: след доброволното си присъединяване към Третия Райх през 1938-ма Австрия се радва на завиден икономически подем, близо милион австрийци се записват като доброволци във Вермахта и SS, така че Сталин не е „освободил“ Австрия както го е направил с Източна Европа – австрийският народ не познава тази свобода.

С идването на новото хилядолетие руската идеологическа пропаганда се завръща към своите корени, които са в голяма степен нацистки: тотална ревизия на историята, изолационизъм (за тях след малко), религиозен фундаментализъм, краен антисемитизъм, внушения за расово и културно превъзходство над останалия свят, типични за риториката на Хитлер. Интегрирането на църква, медии и браншови организации в корпоративната държава на Путин пък е основа на фашистката доктрина. За да възприеме например руският крепостник безкритично тезата за „денацификация“ на Украйна, на него първо му е било обяснено, че Хитлер е ционист и че Холокост не е имало, така че изконната за Русия омраза към евреите е напълно съвместима с въображаемата й борба против „хитлеро-фашизма“. Подобни крепостници се развъждат и в бившите съветски колонии с финансиране, осигурено от Москва. От тях службите си създават   т.нар. „крайно-десни“ (всъщност крайно-леви) организации, удобни за активни мероприятия. Тази фалшива опозиция поддържа мита за „Великата отечествена война“, спечелена от Русия срещу силите на злото, прикривайки зад паравана на нацистките жестокости колонизацията на Източна Европа, съветския Холокост, десетократно надвишаващ по своя мащаб и зверства германския, стотиците хиляди убийства на цивилни и изнасилвания в „освободените“ земи. Непобедимата Червена армия, която оставя танковете на бойното поле при настъпването на Вермахта няколко години по-рано, допускайки германците до столицата въпреки огромното си числено и техническо превъзходство, след което с години не успява да ги отблъсне, макар да се ползва с мощна финансова и агентурна подкрепа от съюзниците – империалисти, има достъп до много от технологиите на немските и американски инженери, а и Германия в това време воюва на два фронта с най-големите армии на света. Истинската мотивация за руския солдат идва със заградните отряди и Заповед №270 на другаря Сталин, по силата на която на Източния фронт Червената армия избива повече свои войници, отколкото немски окупатори.

Още през 2005 г. Владимир Путин, последният жив император на планетата, нарече разпадът на СССР „най-голямата геополитическа катастрофа на 20-ти век“, повтаряйки тезите на Хитлер за изгубените ценности на миналото и останалите извън пределите на страната сънародници – виновникът, разбира се, е Западът и либералните демокрации, т.е. капитализма. Това далеч не е безобидно изказване на поредния изкуфял соц(нац)-носталгик: то съдържа реваншизъм и подмяна на историята, точно както обвинението към Полша, че носи вина за започване на Втората световна война заради нацисткото си ръководство. Ако това според Путин оправдава инвазията на Хитлер и Сталин през 1939-та, то същото безпочвено обвинение към властите в Киев сигурно могат да оневинят зверствата на войната през 2022-ра, поне в промитите глави на крепостните в Матушка и русоробите по света. Западните демокрации проспаха сигналите  за радикализация на режима в Кремъл, който през 2021-ва вече открито говореше за тотална война на унищожение с НАТО, както проспаха разрушаването до основи на Грозни, разстрела на Немцов и отравянето на Политковская, незаконната анексия на Крим, зверствата в Грузия, Сирия, Северен Кавказ и най-вече Украйна, където дори за лицемерните бюрократи в Европа е трудно да извръщат поглед. С нахлуването в страната и наглото отричане на историческите основания тя да съществува, путлеро-рашизмът достигна до нова и много по-агресивна фаза.

1. 2.      Русия: предадена от Запада и заобиколена от врагове

Ако митът за изключителните заслуги на непобедимата Червена армия и изстрадалия руски народ за победата над т.нар. „хитлеро-фашизъм“ има цели да оправдае всички последващи зверства на човеконенавистния строй, посял отровните си семена на всички континенти, то митът за световния заговор срещу Матушка е проектиран да мотивира въпросната армия, и най-вече въпросният народ да измира, и съответно страда още повече за амбициите на своя господар в двореца с петолъчката.           Руската държава и днес функционира както през първите години на своето основаване: силна централизирана власт на владетеля – върховният жрец (Гундяев) и придворните боляри (олигарси) имат само протоколна функция, човешките права са редуцирани до границата на търпимост, а икономиката е базирана на ресурси, което води до постоянен стремеж към териториална експанзия – това важи за езическия, християнския, болшевишкия и путинисткия период. Само за първия век и половина от създаването си Русия нараства с територия приблизително петнадесет пъти по-голяма от тази на днешна Германия. Военната експанзия е основа на държавността още от времето на Киевска Рус, когато тя дава на варягите приходи от налози, нови канали за търговия, и още роби от земите на славяните.

Когато воюваш с целия свят, неминуемо си заобиколен от врагове – това е простата логика в трескавата експанзия на Руската империя. Понякога тези врагове са вътрешни: еврейството, буржоазните елементи (а също българи, поляци, украинци и татари), друг път външни: злото, което идва от Запад. Технологията на пропагандата в двата случая обаче е еднаква: атакуваш, а след това обвиняваш жертвата, че се защитава. Така например капсуловането на хазарското  малцинство в Руската империя (а след това в СССР), Полша и Германия е пряко следствие от погромите и анти-еврейската пропаганда на властта, а тя след това го тълкува като очевидно доказателство за заговор, който легитимира репресиите. По подобен начин се оправдава и нахлуването на Сталин в Полша през 1939-та, на Путин в Чечня през 1999-та и Украйна през 2022-ра. За международното право, това е като да арестуваш някого за съпротива при арест, но в дълбоката пластична душа на руския мужик отеква величието на Олга, първата светица на русите – еталон по коварство и нечовечна жестокост за следващите поколения владетели.

Дори по-характерно от обявяването на цели етноси и народи за Untermencsh и еволюционна грешка (както държавите им биват официално наричани грешка на историята), е внушението за световен заговор срещу „клета майка Русия“, което лабораториите за хибридна отрова на Кремъл насаждат у блеещите мозъци по цял свят. Мантрата, повторена от посолството на РФ в България, според която Русия не започвала войни, а ги завършвала, илюстрира добре този манталитет, както и дълбокия разрив с реалността. В действителност, почти всички войни на Русия са офанзивни и се водят на чужда територия, с характерна жестокост и много цивилни жертви (следвайки завета на Света Олга). Историята е запомнила само няколко изключения, от стотици – например Наполеон и Хитлер, които често биват считани за луди, именно заради инвазията си на руска територия. В съветския период амбицията за световна доминация вече става явна: терористичната дейност на Коминтерна, окупацията на Източна Европа, износа на революции в Азия, Африка и Латинска Америка, все по-агресивната подривна дейност на КГБ и ГРУ, а по-късно и ядреното превъоръжаване, събуждат Запада за реалните мащаби на тази заплаха. Така в средата на миналия век се създава отбранителният военен блок НАТО, който днес е новият демон на руската митология. Механизмът е познат – при всяка военна агресия от руска страна, желанието на потенциално застрашените държави да се присъединят става все по-голямо, което пък захранва пропагандата за „настъплението на НАТО“. Стандартният аргумент, който се изтъква тук е, че НАТО обещало през 1990-та да не се разширява на изток от Германия. Такива устни уверения наистина са дадени на Горбачов от висши американски дипломати, но подобна клауза не присъства в нито един договор, а освен това става дума за преговори между НАТО и все още съществуващия тогава Съветски съюз. Зоните на влияние, договорени между Сталин, Рузвелт и Чърчил са все още актуални, както и заплахата от ядрен конфликт. Днешна Русия се обявява за наследник на СССР и не крие амбициите да възвърне ролята си на глобална военна супер-сила. Това естествено тревожи както близките съседи и бившите колонии на Съветската империя, така и целия световен ред, особено откакто елитът в Москва заговори за тотална ядрена война със Запада, в която Европа и Америка трябва да бъдат унищожени (изказване на покойния Жириновски). Както е разбрал и Сталин в 1941-ва, робът воюва за господаря си с настървение само при смъртна заплаха, затова офанзивите на Кремъл се обясняват на измиращите в тях и семействата им като отчаяна битка за спасение срещу настъпващото зло: зверствата в Чечня бяха оправдани с инсценирани по-рано от ФСБ „терористични атаки“, а тези в Украйна – с въображаеми фашисти и наркомани, узурпирали властта и репресиращи руско-езичното малцинство (аналогични доводи дава и Хитлер при нахлуването в Чехословакия, а след това и в Полша). Връх на целия абсурд е, че Кремъл дори обвини Киев в ядрени амбиции след като украинският президент напомни, че страната му е предала арсенала си на Русия срещу гаранции за нейната териториална цялост през 1994-та, и това, за разлика от раздумките Бейкър-Горбачов, е подписан договор, който Путин наруши. А през всички тези години „Лошият Запад“ не спря да налива милиарди в Руската икономика.

„Руският свят“ от идея за културно влияние в Европа еволюира в доктрина на реваншизъм и ревизионизъм: войните в Кавказ, анексията на Крим и кръстоносният поход към обетованата земя (Киевска Рус) са ясен знак за това. В тази парадигма намират място древното викингско усещане за превъзходство и презрение към другите народи, примесено по извратен начин с православието, окултизма, марксистката идеология, също и нацистката доктрина: съчетание, лишено от всякаква логика, което обаче се възприема твърде радушно в една страна, където логиката никога не е била на почит. В днешна Русия още звучи съветският химн, паметниците на Сталин имат въоръжена охрана, децата получават, наред с възродения култ към личността и изопачен до неузнаваемост прочит на историята, целящ да насади усещане за мисионерска роля, и токсична доза шовинизъм, която ги подтиква да проявят нечовешка жестокост преди да намерят смъртта си в украинските полета –  като героите на „Великата отечествена война“.

Данаил Брезов е бакалавър по физика и доктор по математика - към момента доцент в УАСГ. Други упражнявани професии: музика, журналистика и разработка на софтуер. Проявява нездрав интерес към икономиката и историята на XX век. Безпартиен, но с десни убеждения - почитател на фактите и здравия разум.