Тероризъм и либерална амнезия

Един от най-ужасяващите мотиви, които Мишел Уелбек разглежда в своя все по-актуален роман „Подчинение“, е свързан с нормализацията на тероризма и ислямизацията, с медийното заглушаване на взривовете, с постепенното „свикване“ с хаоса, насилието и екстремизма.

Последните седмици в Европа сякаш преразказват някоя от главите на „Подчинение“. Едва няколко дни изминаха от поредния терористичен атентат на поредния „бежанец“ от Близкия изток, а мейнстрийм медиите и политиците вече се правят, че такова нещо сякаш не е имало.

Да им припомним - 32-годишния Емад ал Суилмин, вероятно роден в Ирак, се взриви със самоделна бомба до централната акушеро-гинекологична болница в центъра на английския град Ливърпул, в близост  до катедралата. И то в деня на почит към загиналите във войните, когато на това място се бяха събрали стотици хора.

Според някои от първите репортажи единственото нещо между потърсилия и намерил „убежище“ на Запад  Емад ал Суилмин и масовото клане, което е планирал в Ливърпул, е бил шофьорът на такси Дейвид Пери. Той возил „бежанеца“ в колата си, но се усетил, че нещо не е наред, заключил го вътре, след като спрял пред болницата и избягал от автомобила малко преди той да се взриви.

По-късно съпругата на Пери смекчи тази версия и каза, че той е истински късметлия да се измъкне жив и само с леки наранявания. Разказът за местния герой, който предотвратява множество жертви на поредния ислямски терористичен атентат на поредния „бежанец“ е точно обратното на официалния медиен и политически наратив в Западния свят.

В паралелната либерална реалност именно белите мъже от работническата класа са олицетворение на опасността и злото, а „бежанците“ са носители на дайвъристи добротата. Филми, сериали, книги, реклами, речи и журналистически коментари постоянно натрапват образа на лошия местен европеец или англичанин, който гледа с предразсъдъци на невинните мигранти и се отнася лошо с тях.

Таксиметровият шофьор бе обявен за герой именно защото се е усетил, че се готви атентат и е действал навреме. Но това – ако е вярно – е в пълно противоречие с постоянните призиви да не се подхожда подозрително към хора, които приличат на „бежанци“ от Близкия изток или Африка. В САЩ пък дори имаше кампания белите жени да спрат да викат полиция за чернокожи млади мъже, дори ако това означава да станат жертви на нападение, обир, а и по-лошо...

С други думи пак имаме класически пример на сблъсък между реалността и разказа за реалността.

Но да се върнем на „Подчинение“-то. Терорът в Ливърпул се случва седмици, след като друг ислямски екстремист намушка до смърт британски народен представител в църква, по време на среща с избирателите му. Интересът на либералните медии и организации, които доминират публичния разговор във Великобритания и Европа, спадна рязко с излизането на детайли от ужасното престъпление.

Ако по някаква фантастична случайност се беше случило обратното – бял извършител убива политик от малцинствата посред бял ден – всички важни институции щяха да нагнетяват напрежение и да помпат страх и омраза в обществения организъм, докато не се стигнеше до изгорени квартали и градове, и избити в хаоса невинни. Щеше да има призиви за бунтове, разрушаване на „расистка“ частна собственост, премахване на исторически статуи и пренаписване на закони.

Месеци наред всички официални говорещи глави щяха постоянно да издават крайни присъди срещу самата природа и култура на мнозинствата в западните държави.

Но сега ставаме свидетели на нещо, което може да бъде описано като „либерална амнезия“. Терорът е тривиализиран, операцията е за нормализация.

Садик Кан отписа едно такова клане с думите, че „това е неизменна част от живота в големия град“, но по-късно, вече заради Джордж Флойд, започна мащабни действия по премахване и „изчегъртване“ на историческото наследство на поверения му от зомбирани гласоподаватели Лондон.

Тази специфична и строго селективна амнезия застигна и други терористични атаки в различни европейски държави като Норвегия, Швеция и Германия  от последните седмици и месеци. Колкото по-често някой „бежанец“, „швед или немец със сомалийски произход“, или друг представител на защитена група, напада хора с мачете или лък, толкова по-бързо отговорните за масовата миграция пропагандисти получават проблеми с паметта.

Този модел е тук, за да остане. Заклан депутат в църква, обезглавен заради карикатури учител или взривена до болница за родилки бомба?  Неутрално отразяване и бързо забравяне. Оскърбена в метрото активистка с хиджаб, традиционна африканска прическа или почувствал се дискриминиран от хотелските условия „бежанец“? Нонстоп истерично медийно покритие и призиви за постоянни протести.

Лошата памет и „свикването“ ще се редуват с екстремно въображение и параноична публична активност.

***

Владислав Апостолов е автор и журналист с дългогодишен опит в печатни и електронни медии. Културен редактор във вестник “Труд”. Коментатор в bTV и БНР