Тома Биков с нова книга – какво свързва 1878, 1944 и 1989 година?

Анализаторът, който в момента е и депутат от ГЕРБ, с блестяща дисекция на българските революции

В интервю за Tribune.bg Тома Биков дава отговор на въпроса защо четвъртата му книга е посветена на българските революции и има ли общо написването ѝ със събитията от 2020 година. Къде е България днес и накъде отиваме?

Господин Биков, завърши ли преходът към демокрация или това е оптична измама?

- Това, което сме свикнали да наричаме „преход към демокрация”, всъщност беше революция, макар и „нежна”. И да, тази революция победи и приключи. При това сравнително отдавна. Добре е да знаем, че революцията е понятие, което има своя конкретна дефиниция. Това е събитие, което разрушава политическия, икономическия, културния и идеологическия фундамент на пространството, в което се случва. Последната българска революция започна през 1989 и приключи някъде през 2001 година. Аз разделям революционния процес на три основни етапа. В първия етап рухва архитектурата на стария режим и революцията за кратко се възприема като нещо абстрактно и вдъхновяващо. При втория етап настъпва революционния хаос, в който се наблюдава трансформация на собствеността, задаване на нови социални статуси и лидерство на най-радикализираните политически групи. Краят на втория етап е свързан с политическа криза, която отваря възможността за налагане на революционните принципи въпреки волята на мнозинството. След Освобождението това е превратът срещу княз Александър Батенберг, след 1944 година това са изборите за Велико народно събрание и унищожаването на земеделската съпротива, а след 1989 година това е фалитът от 1996-97 година. Третият етап, който аз наричам „индоктриниран ред“ е времето, в което революционните идеи се осъществяват в реалността. Този етап е травматичен и бива отхвърлян на вербално ниво от мнозинството в българското общество. Това се случва и в трите революционни периода. Въпреки това вербално отхвърляне, идеологическите принципи, които се налагат от индоктринирания ред, остават валидни и след него и се трансформират в държавна идеология. С приключването на този трети етап на революционността, приключва и самата революция. През третата българска революция, третият революционен етап се осъществи от управлението на Иван Костов, което успя да наложи либералната демокрация като форма на държавна идеология. Тази държавна идеология е валидна и до момента. Иначе думата „преход” е клише, което се опитва да избегне думата революция. През 1989 година тази дума беше натоварена с негативна конотация. А иначе, ако се погледне по-мащабно, последната българска революция има почти еднакви характеристики с предните две революции от 1878 и 1944 година. Те идват отвън навътре след радикална промяна на международния ред, формират нова политическа и икономическа система, задават нови социални статуси, предизвикват мащабни икономически трансформации и трансфери на собственост и приключват с управления на индоктриниран ред, които налагат нова държавна идеология. В първия случай това е управлението на Стефан Стамболов, което налага национализма, а във втория управлението на Вълко Червенков, което налага социализма. И в трите случая, управленията на индоктринирания ред приключват с травматична реакция от страна на българското общество, което поражда отвътре навън меки периоди на стабилизация и стабилност.

Вие правите анализ на българския път през последните 200 години, който минава през върхове и спадове. Книгата ви дава ли отговор на въпроса къде сме днес като нация?

- Книгата се опитва да очертае определени перспективи пред българската нация, които да бъдат адекватни на историческото ѝ развитие. Целта на моята книга е да се опита да свърже историята, а не да посочи добрите и лошите в нея. Ние често сме свикнали да сравняваме това, което се случи през 90-те години на миналия век, с това, което се е случвало през 70-те и 80-те години. Или пък сравняваме 30-те години с края на 40-те и началото на 50-те. По този начин не успяваме да уловим същността на процесите. Защото през 70-те и 80-те години на миналия век, социализмът вече е в своята фаза на стабилност, а ние го сравняваме с революционното начало на либералната демокрация. Това е все едно да сравняваме старец с дете. Ако го направим ще видим, че и старецът и детето имат сходни характеристики – хора са, имат глави, ръце, крака и т.н. Но и ще забележим, че детето например не може да чете, докато старецът може. И тогава много лесно ще стигнем до извода, че старецът е по-умен от детето. Това обаче няма да е вярно, защото нито ще знаем, дали старецът е можел да чете, когато е бил 3-годишен, нито ще знаем, какви познания ще има детето, когато стане на 83 години. Подобно сравнение по-скоро ще ни обърка, отколкото ще ни помогне да разберем същността и на единия, и на другия. Затова аз сравнявам революция с революция. Ако трябва да сравняваме революцията от 1989 – 2001 година, то трябва да я сравняваме с революциите от 1878-1894 и 1944-1956 година. Когато го направим ще разберем, че българското общество има сходни инстинкти в такива ситуации и че това, което се случи след 1989 година не е изключение, а правило. Не правя тази констатация с негативен оттенък, а по-скоро с учудване, че нейната очевидност остава толкова невидима дори днес. 

Какви са разликите и приликите между Царство България, Народна република България и Република България? Можем ли да ги сравняваме?

- Можем и трябва да ги сравняваме ако искаме да ги разберем. Но трябва да ги сравняваме коректно и в контекста на времето. Най-общата прилика между трите български държавности е стремежът към модернизация, който води до озападняване на българското общество. И тук сигурно ще скандализирам някого, защото социализмът в България обикновено се възприема като отклоняване от Запада. Истината обаче е, че социализмът е западна идея и макар, че идва в България от изток, това не отменя тази негова същност. Продукт на социализма например са еманципацията на жените, разбиването на патриархалния фундамент на българското общество, който е валиден до 1944 година, индустриализацията и урбанизацията. Всички тези процеси са модернизационни и възникват в цивилизационното пространство на Запада много преди Ленин и Сталин да ги превърнат в официлна идеология на СССР. Искам да уточня, че когато говоря за модернизация не слагам нито позитивна, нито негативна конотация върху тази дума. Споменавам я като исторически факт. Модернизацията не е нещо, което е добро по дефиниция. Както всяко нещо тя има и своите дефекти. Например, модернизацията при социализма слага началото на демографската криза, която е валидна и до днес.

Национализмът също е западна идея, която възниква след Френската революция от 1789 година. Към 1878 година, тя е възприета от едно идеологическо малцинство в България, което я налага над българското мнозинството, като имитира италианския, френския и германския национализъм. Към 1878 година, 90 процента от българското население е селско. Неграмотността също е около 90 процента. Мнозинството от първите български депутати се явяват в Народното събрание не с костюми по западен образец, а с калпаци и потури. След това идва сецесионът в архитектурата наложен от цар Фердинанд и всички останали атрибути на озападняването на българския град, който по онова време е бил прекалено малък и неразвит в сравнения със западния град. От дистанцията на времето този процес на озападняване и модернизация изглежда естествен, но в контекста на своето време е травматичен и има формата на културен сблъсък между малкия български град, който е готов да приеме напрежението на историчността и голямото българско село, което иска да съхрани своята статичност и вкорененост. През 20-те години на миналия век, този сблъсък води българското общество до гражданска война и политическо насилие, което продължава с различна интензивност чак до 1989 година.

Едва ли има смисъл да се убеждаваме, че същността на либералната демокрация е западна. Затова, голямата прилика между трите периода е, е че те озападняват на културно ниво българското общество и правят от него, това което е днес. Идеологическите принципи, които следват и трите държавности идват отвън навътре и подходът, с който се налагат е силов. Те стават официално валидни въпреки волята на мнозинството, което след края на революцията успява да ги приспособи към себе си, за да оцелее.  

Българските революции

Корицата на книгата ви е картина на Николай Зиков, художник от епохата на социализма, поставен в изолация по онова време. Защо избрахте тази корица и отправяте ли чрез нея послание към читателя?

На първо място, защото ми хареса много. Тя е рисувана преди повече от 40 години, но когато я видях имах чувството, че е нарисувана за моята книга. А може би моята книга е написана за тази картина. Въпреки, че картината и книгата имат повече от 40 години разлика във възрастта, те са родени в един и същи период - стабилността. При картината това е социалистическата стабилност, а при книгата – либералната. И в двата периода революционните дефекти вече са станали очевидни, но не е политически коректно да се посочват. Затова и Николай Зиков е поставен в изолация. Той е политически некоректен в своето време. Аз възприемам революциите, като периоди на исторически кризи. Това означава безпътица и липса на избор. Революциите идват тогава, когато обществената конструкция се срутва от само себе си. Това  е радостно събитие само на повърхностна. Под тази повърхност на революционния блясък има житейски драми, трагични съдби, тътен, прах и разрушение. След това идва разочарованието и започването отначало. Революциите са последната възможност, която се е превърнала в единствена и е оставила след себе си руини и рани. Тя не е свобода, а необходимост и неизбежност. Преди първата революция от 1878 година се водят дълбоки спорове в самото революционно движение за това дали сме готови за свободата, която всяка революционност обещава? Тези спорове са се водили публично и емоционално между Христо Ботев и Любен Каравелов. Те продължават да се водят до днес. Картините на Николай Зиков са прозрели очевидности, които не са били видими във времето, в което са рисувани. Една от тези очевидности е картината, която избрах за корица на моята книга и му благодаря за това, че ми я предостави!

Защо революциите и процесите на стабилност в държавата ни са взаимно изключващи се и какви са последиците върху националната ни памет?

Последиците са, че революциите скъсяват паметта и се опитват да я унищожат заедно с идеологическата и държавната конструкцията, която наследяват и отричат. Всяка революция има претенцията за начало и се опитва да заличи всичко, което се е случило преди нея. Това е революционен инстинкт, който се стреми да остави памет единствено за себе си. След 1944 година например, по случайност са останали само няколко игрални филми от предния период. Всички останали са били унищожени умишлено. Стабилностите са идеологическо продължение на революциите на формално ниво, но в същността си следват естествените обществени процеси. Не ги наричам контрареволюции, защото контрареволюциите целят да възстановят предреволюционния ред. Стабилностите нямат такава цел. Те са изява на мнозинството, което сякаш се стреми да помири утопичната революционна идеология, която за него е външна, с реалностите на своето локално съществуване. Това е сложна игра, в която българската нация оцелява под натиска на различни цивилизационни и геополитически фактори, които се опитват да я стандартизират и обезличат в претенцията си за универсалност. Българският инстинкт пък се стреми да съхрани своята уникалност. Казвам това с цялото си уважение и разбиране за този български инстинкт, който привидно ни пречи да изплуваме, но всъщност не ни позволява да потънем. Времената на стабилност са важни за самоосъзнаването на нацията и дават възможност да се даде оценка на историята. Сега сме в такъв период и не бива да го пропускаме.   

Могат ли да бъдат помирени помежду си трите български държавности? Къде е ролята на литературата тук и влияе ли се разказът от политическите пристрастия?

Трите български държавности очертават общата форма на съвременната българска нация. Те са общ факт за всички нас. Народна Република България е част от българската идентичност, така както е част от идентичността ни Царство България. Общата идентичност се формира около общи рани и травми. Помиряването на историческите периоди не се случва като обявим, че всичко в тях е било добро. Един от начините е да открием сходствата между процесите, които протичат в тях. Да се помири историята означава да разграничим истините от фактите. Това означава да имаме по-хладен и всеобхватен подход, който да оцени валидността на всички истини. Това, че едни хора виждат социализма като репресия и тоталитарна структура, не означава, че не е валидна и истината, че в този период се случва индустриализацията и модернизацията на българското общество. И двете тези са верни. Същият подход би бил валиден ако го приложим и за Царство България. Това, че Стефан Стамболов е положил основите на модерната българска държавност не изключва и факта, че го е направил със средствата на репресията. Ако искаме да помирим историческите периоди, трябва да сме склонни да ги разглеждаме от всичките им страни и по този начин да изграждаме цялостната историческа картина. Крайният резултат от трите държавности, в които българската нация функционира, е нейното настояще.

Колкото до ролята на литературата за възприемането на историята, то тя е основополагаща. Поради липсата на историческа наука около момента на Освобождението, литературата се превръща в единствената възможност за обясняване на историята. Затова и българското историческо мислене е задължително заредено с емоции. Нашето обяснение за Османското владичество е формирано от Иван Вазов и Захарий Стоянов. Това са хората, които формират темелите на съвременната българска национална идентичност. Без „Под игото”, „Епопея на забравените” и „Записки по българските въстания”, днес българската национална идентичност или нямаше да съществува, или щеше да бъде съвсем друга. Литературното обяснение на историята търси преди всичко герои и ги намира в онези дейци, които са загинали при трагични обстоятелства. Затова фигури като Христо Ботев и Стефан Стамболов, намират много по-видимо място в българското национално самосъзнание, отколкото дейци като Евлоги Георгиев и Константин Стоилов например. Последните двама не се възприемат като герои с трагична съдба и това не им дава шанс за видимост чрез литературата, въпреки че техният исторически принос за българската национална идентичност също е значим. Литературното обяснение на историята е важно, но не би трябвало да бъде единственото, ако искаме да изградим национален исторически разказ с перспектива и дълбочина. А да имаме монолитен национален исторически разказ е важно преди всичко за бъдещето ни като нация. По-богатата и по-осмислената национална памет ще ни помогнат да реагираме адекватно на предизвикателствата на геополитическите промени, които също имат своята цикличност, и по този начин ще ни дадат възможност да не бъдем обект на историята, както често се случва, а неин субект.

Можем ли да говорим за прилика с революциите преди 1989 година и протестите в България след 1989 година?

В България са се случвали много протести, но само три революции. Не всеки протест има революционен заряд, а още по-малко води до революция. Напротив, нито една от българските революции не е резултат от протести. И трите революции в България са резултат от външни фактори и радикални промени в международния ред. Революционните протести идват, за да подсилят и легитимират тези геополитически промени на локално ниво. Затова целта на организаторите на Априлското въстание не е да освободят България, а да привлекат вниманието на геополитическите фактори към нея. Революцията от 1944 година идва, не защото в България има партизанско движение, а защото Германия започва да губи Втората световна война. По същия начин и революцията от 1989 година дойде, не защото имаше екологични протести, а защото рухна Берлинската стена. И в трите случая, протестите или въстанията са средство да се привлече геополитическото внимание и не са израз на цялото българско културно пространство, а на идеологически малцинства, които чрез своя протест или въстание се заявяват и по-късно застават начело на революционния процес. След 1989 година има само два протеста с революционен заряд. Това са протестите от края на 1989 и началото на 1990 година, които си поставиха за цел да сложат край на политическия монопол на БКП и да положат началото на многопартийна политическа система. Вторият революционен протест се случи в края на 1996 и началото на 1997 година, когато се генерира енергия за провеждане на радикални пазарни реформи в икономиката. Всички останали протести, които дори си поставят за цел да сменят модела, всъщност не целят това. Нито един протест не си е поставил за цел да отмени многопартийната система и да изведе икономиката от нейното пазарно състояние.   

Можеше ли българският път да бъде друг?

Със сигурност. Нашата най-голяма национална травма е концентрирана в катастрофата при Междусъюзническата и Първата световна война, когато не успяваме да постигнем обединението на цялото българско културно пространство в една държава. За мен голямата драма тук е, че не успяваме да получим излаз на Средиземно море, което щеше да промени радикално пътя ни. Ако това се беше случило шансът да избегнем комунистическия период щеше да е голям. Но анализите какво щеше да се случи с нас, ако историята беше друга, са безполезни. Аз не вярвам, че причинно-следствените връзки са единственото средство, с което може да се обясни историята. В историята има и съдбовност, и случайности, и ирационални решения, които водят до успехи или до крах. Чрез формирането на Югославия Сърбия успя да постигне своята национална доктрина и да се превърне в малка империя на Балканите. Цената за това обаче беше кървавият конфликт в края на миналия век и раните от него, които сърбите все още не могат да преодолеят. Българският път е възможният и често неговата посока е била очертавана от външноположни за българското общество фактори. Последното сякаш ни кара да възприемаме този път не като наш, а като чужд. Сякаш имаме усещането, че не сме избрали този път, а сме принудени да вървим по него. Това обаче е опит за бягство от реалността. Аз твърдя, че този път е нашият с всички свои успехи, грешки и трагедии и докато не се помирим с този факт, ще продължим да отдаваме енергията си в безплодни спорове. Много често по този път се срещат ситуации, които са резултат от българския инстинкт за оцеляване и способност за произвеждане на парадокси. Една от най-парадоксалните ситуации е спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. Възможността за тяхното спасяване се крие в съюза на България с хитлеристка Германия. Ако България не беше част от този съюз най-вероятно щеше да бъде прегазена от Вермахта и нашите сънародници евреи да бъдат изпратени в концентрационни лагери. Информацията за това, че предстои да бъде извършена депортацията на евреите пък е изнесена от Лиляна Паница, която е секретарка на човека, който отговаря за репресиите срещу евреите Александър Белев. Тя е сътрудник на един от най-значимите нацисти в България по това време. И тук идва въпросът, щеше ли Лиляна Паница да има възможност да помогне на евреите, ако не беше секретарка на Белев. В този контекст тя може да бъде представена и като сътрудник на нацистите (като такава е убита след 1944 година) и като спасител на евреите. Формално и двете оценки носят истинност. По същия начин в своя край Царство България е съюзник на Хитлер, но и спасител на своите евреи. Нещата стават още по-сложни, ако към спасяването на евреите прибавим и разграбването на тяхното имущество от някои от техните спасители. Това са много събитийни пластове, които са се концентрирали върху една историческа точка и всеки от нас може да си избере един от тях и да отстоява неговата истинност. Далеч по-трудно, но и полезно за историческата памет обаче би било, ако сме в състояние да възприемем отминалите събития в тяхната цялост и пълнота. Тогава ще изградим и далеч по-плътна, а и интересна историческа картина.  

Възможна ли е нова революция?

Потенциалът за произвеждане на нова революция на идеологически принцип изглежда изчерпан. Философиите на национализма, социализма и либерализма са осъществени, завършени и сякаш са останали извън актуалното историческо време. Затова предизвикателствата вече не са идеологически, а цивилизационни. Светът отново се намира в състояние на геополитическа трансформация. Световният ред, при който САЩ беше единствената глобална сила е в миналото. Вече живеем в свят с два глобални фактора в лицето на САЩ и Китай и множество регионални геополитически играчи като ЕС, Русия, Турция, Иран, Япония, Индия, Бразилия, Израел, Саудитска Арабия и т.н. Глобалната конкуренция между САЩ и Китай води до засилване на ролята на регионалните фактори. В този контекст, България се намира в изключително сложна геополитическа зона – в географската периферия на Западната цивилизация и подложена на натиск от Руската и Ислямската цивилизации. Самата Западна цивилизация пък е в процес на фрагментация между САЩ и ЕС. Често интересът на Запада от гледната точка на ЕС е различен от интереса на Запада погледнат през гледната точка на САЩ.

Моето мнение е, че в тези сложни и многопластови динамики на геополитиката, България трябва да се стреми да формира цивилизационни съюзи. Най-естественият цивилизационен съюз, който трябва да се поддържа е този с православните страни на Балканите. Този процес започна с инициативата на Варненската четворка, която беше формирана от България, Румъния, Гърция и Сърбия. Този формат трябва да се задълбочи и впоследствие към него да се присъединят Северна Македония, Черна гора, Молдова и Кипър. Това е формат, който има потенциал да откликва на цивилизационните предизвикателства идващи от регионални фактори като Русия и Турция и глобални като Китай. В същото време той ще даде възможност за обща защита на интереси в рамките на Запада. Тези предизвикателства предстоят тепърва и със сигурност нито една от православните балкански държави не е в състояние да им откликне пълноценно ако остане сама. От начина, по който ще откликнем на предизвикателствата на геополитическата трансформация ще зависи и революционния потенциал, който ще се формира в обществото. Ако този път успеем да минем през радикалната геополитическа промяна без да станем жертва на революция, ще имаме шанса да навлезем в нов исторически цикъл и ще избегнем възможността отново да изпаднем в състояние на историческа криза и безпътица.

Има симптоми за подобно приключване на този 200-годишен исторически цикъл на национално осъзнаване. Един от тях е, че за пръв път България и Гърция се намират в една и съща геополитическа и цивилизационна зона едновременно. Това е огромно събитие, което сякаш не сме в състояние да оценим по достойнство. На път сме и за пръв път от повече от 140 години да попаднем в една и съща цивилизационна и геополитическа зона с Македония. Всички тези процеси ще придадат съвсем друг контекст на отношенията между тези държави и трябва да сме готови да отговорим адекватно на тези промени. За да го постигнем трябва да се стремим да постигнем консолидация на националната енергия и да я насочим навън, а не да фрагментираме обществото си на идеологически, културен и всякакъв друг принцип. Трябва да полагаме усилия да помирим и съвместим центъра и периферията на българското общество. Това е отговорност и на политическия и на духовния елит на страната. Тези две групи трябва да бъдат на висотата на отговорностите си. Време е да лекуваме, а не да отваряме историческите рани. Убеден съм, че ако се справим с тази задача, ще успеем да посрещнем промяната и да избегнем революционното разрушение, като го заменим с еволюционно развитие.

Книгата излиза по книжарниците на 4 февруари

Тома Биков е роден на 10 октомври 1980 година в Бургас. Бакалавър по  Актьорско майсторство в Югозападния университет „Неофит Рилски“ и магистър по Политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Автор е на книгите „Досието на Доган“, „Другата история на България - 157 модерни апокрифа“ и „Политически кризи и служебни правителства“.

Работил е като журналист и политически анализатор. От 2014 до 2017 година е съветник в Министерски съвет. През 2017 година е избран за народен представител в 44-ото Народно събрание.