Цвета Караянчева и една чаша комбуча

д-р Мартин Табаков, коментар специално за Tribune.bg

Бившият председател на Парламента Цвета Караянчева, по образование машинен инженер, дала интервю, в което казала, че ѝ липсвали машините и мириса на масло.

Уви, това бе повод за ехидни подигравки от определен сегмент от българското общество, пословично с ниския праг на устойчивост на нервната си система, влечението си към прогресивните авангарди в политиката и крясъка като синтезирана форма на гражданска активност.

Същият този обществен, а обикновено и електорален сегмент, обича да мисли соицума като дихотомия от две части: елит и маса. В това разбиране обаче има три специфики. Първата е, че елитът и масата трябва обезателно да враждуват помежду си, втората е, че елитът се рекрутира само от едно съсловие и, третата, това съсловие е точно този сегмент, който мисли себе си за елит. А колкото по идеологически тесен е този сегмент, толкова по-революционен елит е.

Въпросният сегмент – нищо, че обикновено не го осъзнава – обожава тезата и анти-тезата на Хегел, но не признава синтезата на германския философ. Либерали отвън, марксисти отвътре. Този сегмент може да бъде наричан „градски” и „либерален”, въпреки че причини от обективен порядък често противоречат на етикирането му като „столичен” и „десен”.   

Това авангардно съсловие обича да мисли света - а пък и политиката като частен рефлекс на социалната организация на обществото - въпреки другите, а не заедно с другите. Това, разбира се, си е стар марксистки синдром; така правят комунистите – тях ги бива в изваждането и делението. Така се зачеркват имена, които се превръщат в „бивши хора”. 

Оттук нататък няма как Цвета Караянчева да е достоен човек. Тя е зачеркната, защото не е нито IT-специалист, нито е Customer Experience Champion в някой Call-център от многоетажен офис. Що за човек е този, на когото пирамидата на Маслоу не включва кодене на JavaScript, кодене на Python, кодене на C++…

Единственото, за което авангардното съсловие може да завижда на Цвета Караянчева, е, че евентуално тя яде organic домати и крастави в Кърджали. А може да ѝ завижда и за друго: за това, че бившият председател на Парламента не се срамува, че работата ѝ я е изпратила от Кърджали в София. Понеже сред авангардното съсловие има хора от Кърджали, които се срамуват, че са от Кърджали. Все пак жълтопаветниците не са такива, понеже са родени на тази настилка, а защото хвърляха жълтите павета на Столицата. На човек, роден в даден град, не би му минало и през ума да руши същия този град.

Но докато не обядва масур гуджарати дал[i] в гъсто доматено грейви с джинджифил, черен синап, къри листа и тамаринд и не пие чаша комбуча[ii], няма какво да се лъжем – Цвета Караянчева е варварин.   

Желанието на авангардното съсловие да проектира обществото по свой образ и подобие е общото между стария и новия макрсизъм. Болшевиките и левите либерали имат една и съща екзема, която чешат твърдо с пръсти: традиционното, което обикновено е инертно; традиционното, чийто свят обикновено е статичен; традиционното, което обикновено предпочита обичаите пред идеите. Традиционното, понеже то обикновено е… обикновено.

Когато комунистите дошли в България, отнели земите на селяните. Днес идеологическите им родственици искат да ограбят и душите им. И преди, и сега обаче имат влечение към натуралното сирене и кашкавал. Преди на партизаните им викали шумкари, щото се криели в шумата. Днес пак са шумкари, щото я ядат.  

И всичко това е придружено с едно автентично презрение към обикновения човек. Презрение, добре описано още от Елин Пелин, посредством думите на идващия от града в селото съдия-изпълнител в разказа „Андрешко”:

„Лъжете търговците, лъжете гражданите, та им продавате развалени яйца и граниво масло. Е, ама чакай, жено селяшка — властта се лесно не лъже! Пипа тя — здраво пипа! За вас камшик, руски камшик — така ще се оправите… Станахте пияници, пропаднахте, развалихте се — ще станете неспособни данъкоплатци и ще съсипете държавата. Ах, защо нямам повечко власт! Ангели ще ви направя”.

Тук българският писател, без, разбира се, да си поставя подобна цел, е уловил добре стремежа на българското ляво по принцип – да има „повечко власт”, която „здраво пипа”, пък да започне да моделира обществото (ангели да прави), докато данъците си текат, под наставничеството на руския камшик.

И днес авангардното съсловие мисли по същия начин: от една страна, са жълтопаветниците, от друга, „гнидавите селяни” (пак по Елин Пелин). Разбирате ли, че стига да им попаднеше в полезрението, новият британски спийкър на Камарата на общините, роден в едно 6-хилядно село и идващ от бизнеса с текстил и ситопечат, никога не би бил The Right Honourable Sir Lindsay Hoyle за българското авангардно съсловие, а обикновен „гнидав селянин”?

А иначе към Цвета Караянчева може да бъде отправена резонна критика. Изказвания като „ходи пеша” не подлежат на амбивалентно тълкуване и тяхното закономерно продължение би било извинението: всяка дума, която капе от устата на председателя на Парламента, трябва да бъде на висотата на институцията, която той представлява. Докато Караянчева ръководеше Законодателния орган на страната, жанрът парламентарна дипломация на практика не даде резултати също.

Подобна критика би била релевантна и професионална. Но авангардното съсловие не се вълнува от това доколко бяха използвани инструментите на Парламента под ръководството на Караянчева, а от друго: че бившият председател на Законодателния орган е машинен инженер и ѝ липсвали машините и мириса на масло.

Може пък чаят от гъби да е като ракията: да не трябва да се прекалява с нея.

***

д-р Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.