„168 часа“: Вълко Червенков и „Софийското море“

Купонната система все още не е отменена, народът мизерства, но тоталитарните вождове вече чертаят грандиозни планове…

Автор: Иван Бутовски, „168 часа“

В началото на 50-те години комунистическият режим у нас стартира гигантски проект. Купонната система все още не е отменена, народът мизерства, но тоталитарните вождове чертаят грандиозни планове. Един от най-куриозните е този за „Софийското море“, блестящо описан в „Задочните репортажи“ на писателя Георги Марков.

Казват, че Георги Димитров въздишал за плавателен канал в столицата, но заради кончината на вожда честта да сбъдне мечтата му се паднала на неговия зет Вълко Червенков.

Комунистите в България са въодушевени от подобни проекти, които се реализират в СССР и Китай. още през 1938 г. Затова и другарят Червенков решава да даде своя принос към световния подем на комунизма. Така първоначалната цел на хидроложкия проект е била течението на река Дунав да бъде пренасочено към София, т.е. Искърът да потече наобратно чрез система от шлюзове.

Достигнала до София, водата, която извира от планината Шварцвалд, е трябвало да запълни т.нар. Софийско море, което от своя страна да бъде свързано със Струма и да се направи плавателен път до Бяло море.

Предвижда се и връзка с река Марица, така че по друг прокопан канал да се стига с кораби до Черно море. Чрез тези плавателни канали корабите биха могли да плават от Балтийско море до Черно море, да минават през София, откъдето да достигат Бяло море. Резултатът – София на три морета.

Безумието и абсурдът на тази идея, както и многократните протести на учени и експерти не спират разпореждането да се започне работа. И така в началото на 50-те години първоначално възприеманият с насмешка план е приведен в действие.

За целта властта нарежда всеки гражданин на София да участва в изкопаването на канала с определен брой работни дни на обекта - от 3 до 20 месечно.

И тъй като повечето софиянци имат постоянна работа, изпълнението на този норматив се случва най-често през почивните дни или отпуските им, а понякога и по време на самия работен ден.

Мъже, жени, деца, учени, писатели, лекари и детегледачки са заставени да копаят „за родината“, макар че далеч не са свикнали с тежък труд. Всяка сутрин по 2000 софиянци са събирани на сборни пунктове, извозвани са до обекта, получават кирки, лопати и кофи и започват да копаят. При това на жените обикновено дават „леката“ работа да извозват пръстта с колички.

Ден след ден, кофа след кофа, постепенното изкопаване на „Софийското море“ дълго време е част от живота на столичани. Според Георги Марков, който определя проекта не само като безумие, ами и като тероризиране над населението, този строеж е продължил 7 и повече години.

„На спирка „Павлово“ по линията на княжевския трамвай дълги години стоя един голям надпис: „Тук ще бъде пристанище Павлово“, пише убитият в Лондон от ДС писател. „Под надписа беше нарисуван корабоплавателният канал Панчарево-Павлово и бяха означени пристанищата. Зная, че някои от слушателите веднага ще си спомнят анекдота за крокодилите, които ще се въдят в софийски води, за вицовете как ще да превърнем лопатите в гребла, за въпроса
„След като ще имаме вода за море и канал, ще можем ли да си поливаме чат-пат и цветята?“. Но повечето от тях ще си спомнят за онази тъжна поредица от неделни дни, през които всеки простосмъртен гражданин на София трябваше да дава своя безплатен труд за създаването на Софийското море.“

Непрестанната работа продължава денем и нощем, но не върви никак гладко, а и няма как да е иначе, тъй като всички дейности се извършват на ръка. Пък и доведените насила хора са с най-различни специалности - освен работници има инженери и лекари, които изобщо не умеят да въртят кирка и лопата.

Макар никой да не смее открито да критикува приумиците на върхушката, тъй като веднага ще го пратят в лагер, мнозина псуват и помежду си споделят недоволството си. По-остроумните се шегуват, че „плавателният им канал е пресъхнал и лодката на социализма е в застояли блатни води“.

Затова още първият етап на строежа - канал от Павлово до Панчарево, върви, меко казано, мудно.

Функционерите от БКП, изпратени на обекта, разбира се, не се наемат на физическа работа. Те се заети с организацията и контрола на нещастните „доброволци“. Изготвят списъци и започват да раздават морални награди и реални наказания на заетите с непосилната задача. Обектът бързо си спечелва мрачна слава. Хората най-често идват изморени, след като са изкарали смяната си в предприятието. Освен това всички виждат, че плановете са нереалистични въпреки египетския труд.

Накрая и управляващите разбират, че да се свърже София с Черно и Бяло море, не е лесна задача. Няма достатъчно вода, а и ако ще се копае на ръка, целта няма да бъде постигната и за десетилетия. Затова, след като съоръжението се оказва инженерно невъзможно, е решено да се използват естествените реки на София и да се оформи връзка на езерото Ариана с Панчарево и плавателния канал до Княжево.

След като и това се оказва химера, Вълко Червенков най-накрая приема компромисен вариант, предложен му от архитектите - каналът да минава покрай София, от Панчарево до Павлово, без да стига до езерото Ариана. Последният архитектурен план е за канал с дължина от общо 17 км, а в различните участъци съоръжението е трябвало да има минимална ширина от 20 метра и дълбочина поне 5 метра.

Замисълът по него да се движат шлепове също е изоставен и вече се говори за пътнически корабчета с туристи. Планирано е в канала да се вливат и да го пълнят последователно реките Искър (при Панчарево), Кална река (по Околовръстния път), Банишка река (Горубляне), Рекманица, Суха река, Дървенишка река (при манастира „Св. пророк Илия“), Драгалевска река (при Драгалевци и до Лозенец), Боянска река (при Красно село).

По канала Павлово-Панчарево трябвало да има пристанища в Павлово, Красно село-Север, Лозенец, в сегашните Студентски град и Младост и в Панчарево. В този вариант строителството формално продължава и по времето на наследниците на Вълко Червенков.

Според свидетелства на очевидци Тодор Живков също е ходил на място да инспектира как върви копаенето. Куриозното е, че местата за пристанища на територията на София могат да се видят и на устройствения план на столицата, който действа чак до 2009 г.

След като всичко приключва в края на 60-те години (според някои данни през 1966 г.), се вижда, че са прокопани едва 9 километра. В действителност обаче строителните работи са прекратени доста по-рано. Оказало се, че ако изкопите се напълнят с вода от язовир „Искър”, има опасност София да бъде наводнена. Вместо да се направят корекции в проекта, през следващите десетилетия планът е изоставен. Една от вероятните причини е изграждането на големия металургичен комбинат „Кремиковци”, за който е нужна много вода.

Затова през 1966 г. на същия принцип започва запълването на готовите участъци.

Изкопаното в продължение на години от хиляди работници русло не може така лесно да бъде засипано. Заради това отсечки от него все още могат да се видят на различни места в София. Близо до стената на Панчаревското езеро например е запазено началото на канала, заедно със специално построеният мост над него.

В Младост, близо до Окръжна болница, няколко огромни изкопа също свидетелстват за размерите на проекта. Името „Плавателен канал” все още се използва и за местности в кварталите Красно село и Драгалевци.

Що се отнася до идеята на територията на София да има плавателни канали по подобие на други европейски градове, тя не е нова още тогава. Неин автор е проф. Адолф Мусман, който чертае градоустройствения план на София в Дрезден през 1936 г. За разлика от мегаломанския комунистически проект обаче в този план каналите е трябвало да бъдат напълнени с вода от естествените източници, идващи от Витоша - Владайската и Перловската река. На самите съоръжения пък е отредена чисто рекреативна роля, като се е смятало, че те ще минават през огромни паркове с дивеч и пойни птици.