Тошо Тошев в последното си интервю: Не съм бил женкар, бях вестникар

На 80-годишна възраст почина дългогодишният главен редактор на вестник "Труд" Тошо Тошев. Той е издъхнал тази сутрин в столична болница. Ето и едно от последните му интервюта дадено пред filternews.bg. 

Как се чувствате, г-н Тошев?

– Уморен съм.

Защо така?

– Защото съм на 81 години, по скоро на 80 и половина.

Добри години са това…

– Кое им е доброто? Единственото добро е, че си доживял до тях. Не се оплаквам, но ти казваш, че са добри години, а аз казвам, че са отвратителни. Няма начин да живееш дълго, ако не остарееш.

Няколко пъти стигам до портите, не знам райски или адови, и ме изритват оттам да се върна. Така ми се случи през живота… Ти започна да ме записваш ли?

Да, притеснява ли ви това?

– Не се притеснявам, нито се впечатлявам.

Колко пъти стигате да портите небесни?

– Е, откъде да знам колко пъти. Имам първо една много тежка операция – трансплантация на черен дроб. Мисля, че съм първият възрастен българин с чернодробна трансплантация, който отгоре на всичко нахално взел, че оживял. Нещо повече, продължава да е жив 23 години след операцията.

Моят лекар,благодарение на когото съм жив, е проф. Крум Кацаров Великолепен специалист, на световно ниво. Установи диагнозата ми, опита се да ме лекува. Той се постара, а аз не чак толкова много. Стигна се до трансплантация. Тогава тази операция не се правеше в България. Проф. Кацаров замина с мен за Германия, град Есен, където ме оперираха. Германските лекари в болницата много го харесаха. Екипът беше немски, но някак си и интернационален. Бяха се събрали в една клиника в Щатите, в Сиатъл и оттам се бяха върнали в Германия. Шефът на екипа беше немски евреин, наскоро почина. Та те харесаха проф. Кацаров и го допуснаха по време на самата операция до мен. По-голямата му заслуга е след това, защото ме поддържаше през годините. В момента съм един от най-дълго живеещите с трансплантиран черен дроб, но да не звучи предизвикателно към Дявола. Само маркирам този период, защото искаш да ти разказвам любопитни неща за мен.

А кога беше другото ви връщане към живота?

– Боледувах от рак, от лимфом. Трансплантацията беше през 2000 година, а лимфомът – през 2009 или девет години по-късно. Пак Крум ми намери лекар, пак той ме хвана за ръка и отидохме в Париж. Известно е, че една от най-добрите хематологии в Европа е във Франция. Та там намерихме, с помощна на друг българин, работещ в тази клиника, един сравнително млад, страхотен пич доктор Бускари. Лимфомът ми беше доста напреднал.

Останах във Франция, започнах тежка химиотерапия. Беше шибана зима, студена, с много вятър, Париж беше много неприятен. Оттогава този град, който много обичам, ми е свързан с миризма на болница.

Не можах да издържа цялата химиотерапия, не ми беше приятно. Д-р Бускари се съгласи да даде рецептата на проф. Кацаров. Върнахме се в България и продължихме във Военна болница, където ме долекуваха. Това беше следващата ми среща с онези там горе мои приятели.

Значи тези перипетии доста са ви променили?

– Значи, че не се давам лесно. Доколкото зависи от мен, явно опитвам и изглежда успявам да надделявам естествения човешки ужас пред задаващото се неизбежно. Всички хора сме осъдени да умрем. Смъртността на земното кълбо е 100 процента.

А какъв бяхте като малък?

– Имам чувството, че никога не съм бил малък. Израснах в много особено семейство. Баща ми има участта да се роди в семейството на средно заможен българин – дядо ми Тошо, на когото съм кръстен. Той е бил войник по време на Балканската война, с два ордена за храброст. Бил е добър земеделец. С двете си ръце спечелил и си купил стотина декара ниви, които продал. Направил мелница, най-хубавата в околията. Правил е най-хубавото ситно смляно бяло брашно. Идва обаче комунизмът, след това национализацията и му взимат мелницата в село Дреново, Поповска околия. Нещо повече, не я ползват, тъй като не са знаели какво да я правят. Апропо, аз съм почетен гражданин на Попово. Преди години кметът Веселинов ме направи. Може би според него съм бил добър журналист.

Та дядо ми просто се поболява от мъка. Правят ТКЗС в селото и го викат в общината, общо взето малтретирали са го. Той отказва да влезе в текезесето. Не след дълго умря, но не от малтретирането, а от мъка. Казваше ми: „Синко, най-хубавото брашно правеше моята мелница“. Умря, защото мелницата му не работеше и се рушеше. Циганите я разграбиха, изравниха я със земята. Неговият труд беше стъпкан в калта. Той не можа да понесе това. Това пък не понесе на баща ми. По време, когато става така наречената Деветосептемврийска революция, той е войник в казармата. Пращат го на фронта. Връща се, младо момче на 20-21 години, решава, че няма какво да прави на село и остава в София. Започва работа като общ работник. Аз вече съм се родил и с майка ми живеем в къщата на баба ми и дядо ми на село. Е, баща ми идва от време навреме да ни види. След 2–3 години, уж закрепнал, ни взе в София. Първите ми детски спомени са от разрушената от бомбардировките столица от нашите братя американци. Отначало живеехме в „Коньовица“. След това в центъра, на ъгъла на улиците „Аксаков“ и „6-и септември“. Целият квартал между „Шишман“, „Асаков“ и „Добруджа“ беше сринат и между руините играехме на стражари и апаши.

Казвате, че разрушената София не е понесла на баща ви. Какво се случи?

– Той ругаеше комунизма. Искам да отворя една скоба. Аз не ругая комунизма. Нещата са много по-сложни. Комунизмът като световна практика не донася на хората нищо кой знае какво добро. Но в опита за строителство на социализма в България има много добри неща. Аз например не помня клошари. Там, където сега живея, в центъра на София, през ден-два минава местен клошар, Румен, и му давам по някоя банкнота да пие една-две бири.

Но да се върнем на баща ми, което е любопитно и предопределя след това цялото мое развитие. Както вече ти разказах, половината сградата, в която живеехме под наем, беше съборена от бомбите.

Баща ми беше бохем, като удари няколко чаши ракия, и целият свят ставаше негов.

Бяха го нарочили, че говори против новия строй и имаше опасност да го пратят на превъзпитание. Един ден той ни изнесе почти насила от вкъщи. Това се оказа сериозна грешка, защото няколко месеца по-късно хората бяха извадени от тази порутена сграда и настанени в нови хубави жилища. Ние вече живеехме в едно мазе на Сточна гара. Оттам една сутрин през 1956 година дойдоха, взеха баща ми и го пратиха на лагер в Белене. Той приказваше, пиеше много, биеше ни, биеше майка ми. Въобще имах шибано детство в това отношение.

Пораснали сте преждевременно…

– Да, бързо станах мъж, помагах на майка ми. Имам и сестра. Майка ми почина млада, на 53 години. Една сутрин, след като баща ми умря, си отиде и майка ми. Имаше много тежко заболяване.

След всички тези събития започнах да мисля, че трябва да завърша някакво техническо училище, за да имам занаят. Започнах да уча електротехника в техникума „Киров“. По това време, през 1958 година, започна да излиза вестник „Средношколско знаме“. Първият главен редактор беше Владимир Костов. Един божи ден аз почуках на вратата на вестника.

Просто така отидохте в „Средношколско знаме“?

– На мой съученик, Христо Арнаудов се казваше, се появи текст във вестника. Попитах го какво е направил, той ми обясни. На себе си казах, че и аз трябва да опитам, защото някак си не ми стигаше това, което учех в техникума. Бях приличен ученик. Ходех да бачкам, пренасях въглища, вкъщи трябваше да се яде. Но отидох в „Средношколско знаме“. Всички бяха в една голяма стая. Посрещна ме един редактор, Иван Панайотов се казваше. Владо Костов също беше там, запознах се и с Юлия Кръстева.

Помните ли първото, написано от вас за „Средношколско знаме“?

– Първото беше едно стихотворение. Там започнах да се уча как се прави информация. Много колеги, работещи дълги години като журналисти, така и не се научиха. В печата по-знаят, но в българските телевизии няма журналистика. Особено в Би Ти Ви, пък и в „Нова“. БНТ е по-пожалена. Все пак там има някаква запазена класа.

Аз съм работил и в телевизия. Бях шеф на програмата и то в едни години, между 1978–1982 г, когато бяхме монолитно свързани със Съветския съюз. Но друго исках да кажа. Тогава нямаше случай и не би могло в програмата на телевизията всички филми да бъдат съветски, както сега почти всички филми по Би Ти Ви са турски. Пускахме филми от Западна Европа, от Латинска Америка, извън соцлагера.

Имате ли някоя запомняща се история от БНТ?

– Не очаквай от мен да ти разказвам клюки. Спомням си много истории, но това е тама на друг разговор.

Но ако ме попиташ за войната в Украйна, ще ти кажа, че това е едно безумие, подлост и ужас, които направи Путин. Аз съм адски противник. В същото врече обаче ще попитам, защо Украйна и Щатите в продължение на 10–15 години непрекъснато предизвикваха Русия и нарушаваха един куп договорености.

Вие сте видели много и от двете епохи – социализъм и демокрация. В коя епоха предпочитате да живеете?

– Ако се интересуваш, при този непрекъснат провал на демократичните процеси в държавата, при това сгромолясване на икономиката, на морала, на нравите в отечеството, дали бих искал да се върне социализмът, то отговорът ми е – не. Наистина, не искам социализмът да се връща. Аз членувах в БКП навремето, бях добър журналист, предложиха ми и никога не са ми пречели, независимо, че баща ми беше в Белене. По това време, за което говоря, в БКП имаше нещо разумно в подхода към кадрите.

Контактували сте с почти всички политици от новата ни история, можете ли да откроите някои от тях?

– Мога, разбира се. Чела ли си моите книги? Ако си ги чела, ще разбереш много неща за българските политици. Политиката е бездънно море.

А за вестникарството говори ли ви се?

– Това е огромна тема. Отгоре-отгоре можем да говорим по нея за малкото време, което имаме.

Животът ми е вестникарството, какво повече да кажа. Аз живеех в редакцията, обичах работата си, лаская се от мисълта, че и тя ме обичаше. Мисля, че се научих да правя добър вестник. „Труд“ беше най-четеният вестник в продължение на 20 години. Имаше и най-сериозно влияние. И преди масовия атентат на телевизиите, социологическите изследвания показваха, че информацията за обществените събития стигат до хората най-често чрез пресата и на първо място чрез „Труд“.

Сега журналистиката е погребана.

Вие откъде черпите информация сега?

– От телевизията и от сайтове. Общо взето, в сайтовете информацията е по-почтена. В телевизиите няма информация. Тя се е скрила в емисиите, които също са отвратителни. Аз им викам „кръв и сперма“. Като започна новините, особено централните на Би Ти Ви, поне половината са свързани с убийства, изнасилвания, грабежи. Няколко дни например ни показват съборения мост при Царево от наводненията, но не показват кой е конструктора на този мост и защо е паднал. Изобщо доколкото я има журналистиката, тя е дирижирана.

Имате ли хоби, г-н Тошев?

– Вестникарството. Обичах си вестника, харесвах хората, с които работех, които не харесвах – не работех с тях.

Разказахте за баща си, че е бил бохем. На вас също ви се носи слава на човек на живота, на мъж, който харесва красивите жени…

– Е, какво лошо има в това? Кой мъж не харесва красивите жени? Може би само тези, които не могат да стигнат до тях. Но не това е най-главното. Не съм бил женкар, бях вестникар, живеех във вестника.

Покрай тази моя работа не успях да направя здраво семейство,

а съм семействен тип човек. Женил съм се шест пъти и толкова пъти съм се развел. Имам трима синове от три майки. В България се водя многодетен баща.