Деница Сачева винаги е знаела, че ще осинови дете: Хората се свързват с любов, а не с кръв

Бъдещата министърка осиновява Виктор, когато той е на 10 месеца. Нейната майка също е осиновена

„Винаги съм знаела, че ще осиновя дете. Майка ми е осиновено дете, а аз обичам да се ровя в причините и следствията. Отгледана съм от баба и дядо. Те осиновили майка ми преди около 60 години и знам прекрасно, че хората се свързват с любов, а не с кръв. Вярвам, че ако живееш съзнателно и намериш кривите места в миналото, имаш шанс да ги изправиш в настоящето и това е част от пътя към самоусъвършенстването”.

Това е личният разказ на новата социална министърка Деница Сачева, пише „24 часа“.

На 39 г. – взема най-важното решение в живота си - да осинови дете.

„Посрещнах 40-ия си рожден ден в група с 30 души, съвършено непознати. В училище за родители кандидат-осиновители. Всеки един от тях беше много интересен човек, със своята си съдба, очаквания, разбирания, тревоги и надежди. Отрупаха ме с мили подаръци - Менделеевата таблица, защото любовта е химия, малък свещник с ръчно рисувана икона, малка синя кутийка с ръчно направени и надписани на ръка късметчета за всеки ден. За капак се оказа, че три семейства осиновители живеем на една и съща улица”, спомня си новият социален министър.

Така тя сама усеща на гърба си един от проблемите в социалната сфера - дългото чакане за осиновяване. Изненадващо един декемврийски ден получава обаждане от непознат номер. От вълнение забравя половината разговор, но успява да чуе най-важното - че е първи избор за осиновител на момченце на 8 месеца. Още на следващата седмица отива на първата си среща с Виктор.

„Посрещнах изгрева по пътя за дома. Още помня слънцето. Сякаш всичко пред погледа ми беше златно. Първата среща с детето е голямо изпитание, защото си в стая с много хора – лекар, сестра, социални работници. Ти си малко като на изпит, а на всичкото отгоре не знаеш и на кой свят си. А той един спокоен, над нещата. Гушна ме, стисна ми двата палеца с двете юмручета и не ме пусна повече. Първите си звуци ги издаде в скута ми. И смая всички в стаята. Същата вечер, когато заспивах, той вече ужасно ми липсваше”, спомня си Сачева.

Още на следващия ден тя събира всичките нужни документи отново, среща подкрепа от всички служители, въпреки че е малко преди Коледа.

На втората среща Сачева води и майка си.

„Влезе в дом за деца за първи път в живота си. Тя е имала късмета да бъде осиновена още на десет дни, направо от болницата. Моето дете пък на десет дни постъпило в дом”, разказва съвпаденията Сачева.

Съдебното дело минава като по вода, а съдията и прокурорката били разчувствани на финала.

„Последните 7 дни живях на последния етаж в дома за деца в очакване съдебното решение да влезе в сила. Грижих се за сина си заедно с жените, които работят тук и от които научих много. Напук на всички клишета в домовете са много посветени, обичащи работата си хора. Скъсаха ми сърцето с подкрепата си – знаеха, че не напускам сградата, и ми носеха храна в буркани, печени

филийки с чубрица и шоколадови бонбони”, признателна е министърката.

Тази история Сачева разказва, за да помогне на хората, които имат колебания дали да осиновят дете.

„Най-вредното за развитието на света изречение е, че нямало ненаказано добро и че доброто не се връщало. Забравете тази глупост. Жънеш само това, което си посял. Времето и пространството нямат значение, защото животът е вечен”, казва Сачева.

Банановата каша я свързва завинаги с бежанците. Семейство на студенти от Сирия помагат за отглеждането на малката Деница Сачева, защото майка ѝ я ражда едва на 20 г., докато учи в университет. Техният син Надим се родил един месец след нея и ги гледат заедно. Като малка Сачева не близвала друго освен бананова каша, която доставял Сафоан.

Дори я приспивали със сирийски песнички.

„Когато 40 години по-късно ми се обадиха от центъра за бежанци в „Овча купел” и ми казаха, че има сирийски бебета без храна, не се и замислих, а директно тръгнах към аптеката отсреща. Купих най-различни неща, взех и всички налични бурканчета с бананова каша”, разказва Сачева.

От всички деца бежанци, с които се среща – над 700, помни отчетливо няколко. Старае се да няма фаворити, за да помогне на повече. Обаче Шийла я пронизва в сърцето. (Името на детето е сменено - б. а.) „На 22 март – за първа пролет и за кюрдската Нова година – ѝ занесох вафли. Тя не се поколеба да ми отчупи половината - няма нищо, но каквото има – гледа да го раздели. Беше събота. Всяка събота ходех във „Военна рампа” да си я видя”, спомня си Сачева.

Шийла заминава да живее в Германия, но Сачева продължава да се интересува от детето и си пише с майка ѝ – с Google translate. А тогава на този 22 март след „Военна рампа” ходих на църква. Така ми се беше стегнала душата за тези дечица там, че имах нужда от смирение.

А Сачева няма да спре да помага на бежанците. Заради това е номинирана и за „Човек на годината” през 2012 г.

През 2013 г. тя неуморно помага в лагера в Харманли и е част от групата „Приятели на бежанците”.

„Някои пристигнаха в Харманли още от петък, повечето посрещнахме изгрева на път в събота сутринта. Между 9 и 9,30 вече се събирахме в центъра на града, прииждащи от всички страни – имаше хора от Хасково, Стара Загора, Варна, София. Имаше хора и от няколко националности – две англичанки, живеещи близо до Харманли, двама испанци, сирийци, живеещи в България, французи. Имаше и два камиона с дарения – дрехи, обувки, храна, мляко за деца, памперси, детски играчки, пособия, хигиенни материали, одеяла, матраци, спални чували. Беше поръчан и камион с 2000 хляба”, разказва Сачева.

Тогава там официално живеят около 1300 души.

„Условията бяха нечовешки – мизерия, мръсотия, кал, порутени сгради, топла вода има само в сградата, ток – само там и във фургоните. Повечето са сирийци – над 1200 души, но има и пакистанци, африканци от Руанда и други. Жените са около 300, децата около 200”, спомня си Сачева.

Бежанците ѝ разказват, че искат да си изкарват хляба с труд, а не да живеят в лагери и да получават дарения, но са благодарни за помощта и съпричастността на държавата и хората.

„Срещнах толкова много измъчени хора, видях толкова много детски очи със сълзи, пипнах толкова много ледени боси детски крачета, докато им търсех чорапки и обувки – това са хиляди човешки съдби, променени завинаги”, разказва тя.

„На 21 години бях в плен на всички житейски клишета. И бях нещастна. Трябваше да съм с висше, трябваше да работя, трябваше да съм омъжена, трябваше да имам дете. Всички около мен имаха страшно праволинеен живот – добри семейства, отлични оценки, конкретни планове какви искат да станат, успешни лични връзки, примерно поведение”, разказва Сачева пред „Жената днес”.

Тя е дете на разведени родители, завършва средното си образование като частна ученичка поради безброй неизвинени отсъствия.

„Не бях пълен отличник и понеже не исках да уча японска филология – много трудно ми се струваше, нарочно се провалих на изпита по български език в университета. Нямах представа каква искам да стана – всяка работа ми се струваше интересна и точно като за мен. Внезапно реших, че за да съм щастлива, трябва да стана нормална според обществените разбирания - записах се в университет, имах държавна работа, омъжих се”, разказва Сачева.

Тя може да се похвали и с безупречно сиви - има дипломи за социална педагогика, управление на туризма, здравен мениджмънт, магистратура по връзки с обществеността, не липсват и курсове по политически и социален маркетинг, управление на социалното подпомагане и услуги, управление на риска. Тя започва кариерата си в социалното подпомагане.

„В сърцето си винаги ще остана социален работник”, казва казва Сачева.