Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
English

Новини, анализи, мнения - Tribune.bg

Меню
  1. Начало
  2. Общество
  3. София през вековете: Сладкарниците, кафенетата и бирариите

Общество

София през вековете: Сладкарниците, кафенетата и бирариите

Карикатура на Александър Добринов от 1935 г., запечатала атмосферата на Писателското кафене. Тук откриваме лицата на много прочути интелектуалци

Карикатура на Александър Добринов от 1935 г., запечатала атмосферата на Писателското кафене. Тук откриваме лицата на много прочути интелектуалци

Днес отвсякъде сме обградени от най-различни кафенета, барове и заведения, за много от които въобще не подозираме, че съществуват, много от които – бездушни и еднакви. В началото на XX век обаче заведенията в София били ограничен брой и всеки столичанин посещавал точно определено място – и никое друго.

Всички знаели къде седял Йовков точно между 11 и 12 часа, къде Яворов пиел кафето си… Къде се говорело за Македонския въпрос, къде определяли бъдещите граници на „Велика България“… От витрините на кое кафене да наблюдава как минават дамите на хайлайфа с новите си европейски дрехи… „България“, „Панах“, „Цар Освободител“, „Македония“ и „Арменското“ са само част от тези места – отражение на една епоха, разказващи ни хиляди истории – които, за съжаление, вече не съществуват, но за които поне можем да ви разкажем.

Тези четири кафенета-сладкарници, наред с „Охрид“ и „Роза“, били най-известните в София – от първокласните. В тях се сервирали най-вече кафета, чайове, мляко и пасти. Поискате ли пасти, ще ви бъде сервирана чиния с 10 разнообразни пасти. Интересното е, че сметката се изчислявала именно от остатъка от първоначалния брой пасти. Чаят, пастите и кафето стрували 10 ст. в „Охрид“ и „Роза“ и по 15 в „Панах“, което всъщност е било сравнително по-скъпо, защото в непървокласните заведения определената им цена била по 5 ст.

Но яденето на пасти и пиенето на кафе било последното нещо, за което хората посещавали софийските заведения. Те не били просто кафенета и сладкарници, а културни центрове, независими демократически институции, политически клубове и обществени читални, места за осъществяване на бурен обмен на идеи, спорове, срещи и разговори. Хората в тях говорели за всичко – от най-новите клюки, през последните писъци на европейската мода, до организиране на бъдещи революции. Но, разбира се, най вече – за политика. Дори на някои места в провинцията известните кафенета се наричали „народняшкото“, „стамболовисткото“ и  т. н. – според партийната принадлежност на притежателя и тази на клиентелата. Затова ако в заведението е нямало изложени вестници на всички партии, то е рискувало да загуби голяма част от посетителите си. А в някои кафенета, като „България“ и „Панах“  винаги били налични най-актуалните френски, немски и английски вестници и илюстрации. Така, срещу 5-те стотинки, платени за кафето, хората можели да се информират за всичко, което се случва в Европа. А после всички задружно да го обсъждали. Но повечето кафенета били посещавани предимно от мъже. По това време – при все още властващите патриархални разбирания, жената нямала голям достъп до кафенетата.

Изключение правело единствено кафенето „Цар Освободител“, което било и сладкарница. Разположено точно на ъгъла на ул. „Георги Раковски“ и бул. „Цар Освободител“ в сега несъществуваща сграда в двора на Руската църква, то било в абсолютния център на София, в близост до Софийския университет и Военния клуб. Именно поради това изключително стратегическо местоположение „Цар Освободител“ не било обикновено кафене, а едно от най-емблематичните заведения в Стара София, носещо десетилетия история и романтика. Наричали го „Писателското кафене“ и неслучайно.

Тук идвали множество писатели, художници, журналисти, артисти и като цяло интелектуалци от новото поколение. Самото заведение също било сравнително ново за времето си – отворено след Първата световна война. Сред редовните посетители били Йордан Йовков, Константин Константинов, Асен Разцветников, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и др. Сутрин в него идвали предимно мъже, а по-късно и жени – най-вече заради сладкарницата. Но може би най-честият посетител бил именно Йордан Йовков. Той идвал в кафенето всеки ден в 11, стоял мълчаливо 1 час, безучастен към разноцветното многословие на съседните маси, винаги дълбоко замислен, безмълвен – и напускал точно в 12. А тогава пристигали Атанас Далчев и Константин Гълъбов от литературен кръг „Стрелец“. Точно до тях стояли и левите писатели.  А любителите на женската красота пък всеки ден от 12 до 13 часа стоели зад витрините му на бул. „Цар Освободител“ за да наблюдават разхождащия се по това време столичен хайлайф.

Александър Добринов успява да запечата завинаги душата на „Цар Освободител“ в известната си карикатура с над 130 редовни посетители на кафенето. За съжаление обаче кафенето остава само в спомените ни, мемоарите и картините… През 1975 година сградата на „Цар Освободител“ е разрушена и това е краят на Писателското кафене.

Друго емблематично място за Старата София било кафенето „България“ – отново на ключова позиция в центъра, точно на пресечката на улиците „Аксаков“ и „Дякон Игнатий“. То било част от комплекса „България“, който се състоял от стария гранд-хотел „България“ – най-скъпият и луксозен хотел по това време, ресторант, бирхале, ресторант-градина, самата сладкарница-кафене и два салона. Всичко това е запечатано и в картината на Ценко Бояджиев „Кафене България“ от 1966 година, на която се виждат булеварда, колите, хората и бившият Дворец.

Кафене България/www.lostbulgaria.comКафене България/www.lostbulgaria.com

Кафенето се посещавало от изтъкнати политици, писатели, художници, професори, лекари, адвокати и хора от висшето общество. Тук често пиели кафето си и Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Иван Вазов, Елин Пелин, Петко Тодоров, Боян Пенев, д-р К. Кръстев и др. бележити интелектуалци.

Бирариите също били сред често посещаваните места за срещи и разгорещени разговори. Сред тях също имало разделение по класи, като тези от първа класа имали право да бъдат отворени до 1 часа след полунощ зимата и до 2 лятото; тези от втора и трета класа съответно до 12 и 1, и до 11 и 12. Така богатите били привилегировани – за тях пивниците затваряли най-късно, докато бедните, които трябвало да стават рано за работа, можели да се веселят само до полунощ.

Бирата се „точела“ с помпа от бурета в мазето на пивницата. Здрави мъже въртели с часове голямото колело на помпата, за да изкачат напитката от избата до огромния ламаринен тезгях. А любимите бири на столичани тогава били Прошековото пиво и Шуменската бира, които се сервирали само в халби и регали. Но посетителите идвали тук, освен за бирата, заради веселието и шума. Нещо съвсем обичайно било да се свирят популярни народни и патриотични песни.

Освен от веселите песни обаче, разхождайки се около бирариите, човек щял да бъде привлечен и от апетитната миризма на скара. Най-обичаното ястие било т.нар. мешано, което се състояло от всички видове печено месо – кебапчета, кюфтета, шишчета, котлети, дробчета, филета, бъбреци, далачета и други дреболии. То струвало в зависимост от дадения локал от 0.80 до 1.20 лв и било достатъчно за едно четиричленно семейство. Цената на кебапчетата била еднаква почти навсякъде - 5 стотинки.

Сред първокласните бирарии спадали например прочутите „Червен рак“ и „Батенберг“. Според градските легенди точно в „Батенберг“ хапвал скара Яне Сандански преди да го убият, а в „Червеният рак“ пък се мяркала хубавата Лора Каравелова, а по нея въздишали Яворов и изкуствоведът Андрей Протич. Той се намирал на мястото на днешния фонтан пред президентството. От същата категория била и старата бирария „Бюфет“, която се намирала в градинката пред Народния театър, посещавана предимно от офицери. Интересно е, че на офицерите не се разрешавало да посещават други заведения, освен първокласните – изрично изброени в издаваната всяка година заповед до гарнизона.

Всички тези места ни разказват толкова много истории – някои от тях красиви, други – тъжни или смешни, но всички толкова отдавнашни и размиващи се във времето, че се чудим – били ли са някога истина? За съжаление или не, повечето тях вече не съществуват. На тяхно място днес има други – по-модерни, по-нови, но и много по-различни.

За някогашните културни средища, където без спирка са обменяни идеи и са водени най-горещите интелектуални спорове, днес можем само да си спомняме (и да мечтаем). Едва ли някога отново ще има истинско Писателско кафене, едва ли ще си върнем кафене „България“, но точно това прави спомена за тях още по-красив, а носталгията – по-силна.  


Коментари (1)

Николай Младенски Чудесен текст! Благодаря!
29.11.2020 09:03 / Отговор

Добави коментар




Топ новини

виж още

Актуална тема