Биков: След 10.XI.1989 бяха пропуснати исторически шансове за реформи, през 1997 платихме висока цена

Тома Биков ексклузивно пред Tribune.bg

Каква промяна, политическа или икономическа, изживя българският народ на 10 ноември?

Аз смятам, че политическата промяна предшестваше икономическата, защото на 10 ноември практически падна един човек. Не на самия десети, но оттам тръгна сриването на социалистическата система. И то в цялост – и в икономически, и в политически, и в ценностен план, практически започна една, може спокойно да кажем, революция, макар и нежна.

Защото революция означава, когато обществената сграда рухне до основи, и това се случи 1990 г. И в следващите години протече един процес на разграждане на цялата конструкция, който не беше лесен, със сигурност не беше и справедлив, каквито са в повечето случаи революциите.

Но поне до 1990 г. социалистическата номенклатура успя да задържи властта…

Първо те бяха водещи в тази ситуация, защото те извършиха 10 ноември. Друг е въпросът, че това беше промяна, продиктувана от геополитически размествания, защото процесът в България вървеше заедно с процеси в цяла Източна Европа. Аз съм убеден, че тази промяна не беше отвътре навън. Тя не беше предизвикана от българското общество през някакви революционни действия или протести. Да, имаше някакви частични протести, но те бяха прекалено малки, за да съборят цялата система.

Истината е, че тази промяна дойде отвън. Решението поради това, че БКП управляваше държавата, беше взето от БКП. На Ноемврийския пленум на ЦК на БКП Тодор Живков е свален от власт – не СДС сваля Живков, а самата комунистическа партия. На следващ пленум Живков е изключен от БКП, беше направена оценка, че страната се намира във фалит и катастрофа, това българите усетиха преди 10 ноември, а вече след това трябваше да плащат цената за този режим. Поради повече информация и повече опит, дейците на комунистическата партия, които осъществяваха перестройката, според мен и в контакт със западните партньори, имаха много повече възможности.

Все пак те бяха на управленските лостове?

От друга страна имаше една неподготвена опозиция, породена след събитията. Много от хората на СДС не бяха подготвени дори за това, че вървим към капиталистическо общество. Част от тях имаха идеята, на 18 ноември на митинга ще видите хора, които после отидоха и в БСП, като Анжел Вагенщайн и др., които вярваха, че осъществяват перестройка, а не революция. Вярваха, че правят реформа на социалистическия режим.

СДС през първите няколко години от прехода дори не си позволяваше да говори за капиталистически отношения. Те говориха за пазарна икономика, за да не казват капитализъм. Например, за разлика от Полша, където още 1980 г. се формират дисидентски ядра от сериозни хора, професори, икономисти като Балцерович, в Чехия Вацлав Клаус, хора, които мислят за разграждането на социалистическата система десетина години преди това. Когато тя започва да се разгражда, те имат пълната възможност да осъществят реформите.

В България не беше ли така?

България нямаше готовност от страна на опозицията и нямаше желание от страна на социалистическата партия.

Затова ли толкова се забавиха реформите?

Това беше първичната причина. След това ние пропуснахме пак поради грешки на основните политически сили в случая, пропуснахме да осъществим тези реформи, които в крайна сметка осъществихме на много висока цена, просто защото закъсняха много. От една страна в БСП имаше спор дали да се върви към демократичен социализъм, или към либерална демокрация. И тези спорове продължиха до 1997 г. и завършиха със срутването на правителството на Жан Виденов и вторичен фалит на държавата. Защото през цялото управление на Виденов те спореха затова какво да правят, дали да поддържат държавната собственост, или да я приватизират, и правеха двете неща едновременно.

В същото време СДС пропусна един исторически шанс през 1991 г. да осъществи тези реформи, защото за разлика от БСП в СДС нямаше този вътрешен спор какво да се прави, но пък  имаше политическа неопитност, която доведе до падането на правителството на Филип Димитров  и проиграване на исторически шанс България да започне едно по-бързо и динамично развитие още в началото на преходния период.

Изводите към днешна дата?

Изводите са, че историята е такава, каквато е. Аз не мисля, че ние трябва да съжаляваме за това, което се е случило. Трябва, ако може да вземем поуките и да оценим грешките, които са се случили. Не през призмата на това да търсим виновник, а по-скоро да се вглеждаме в процесите, да оценяваме доколко българското общество е имало готовност за това. Много малко хора изобщо разбираха какво се случва. Но, за съжаление, България се намира на такова геополитическо пространство, че при нас промените винаги са внезапни  и не зависят от нас, почти винаги. Така че не бива да сме и чак толкова критични към обществото.