Д-р Благовест Върбаков пред Tribune.bg за шамана край Калофер: Трябва да се изследва дали зад обещанието за изцеление стои механизъм за подчинение

Как духовното доверие може да се превърне в зависимост и кога държавата трябва да се намеси – анализ на случая край Калофер и уроците от религиозните спорове на прехода

• Опасността се разпознава по принудата и злоупотребата, а не по религиозното различие.
• Скритата зависимост може да прерасне в насилие при заплаха за властта на водача.
• Държавната намеса се основава на закона и защитата на човека, независимо от вярата му.
• Действителната превенция изисква експертна подготовка, координация и навременни действия.

Д-р Благовест Върбаков е доктор по богословие на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и магистър по национална сигурност на Академията на МВР. Преподавател е в Академията на МВР, където е титуляр на дисциплината „Религиозна радикализация“. Дългогодишната му научна и експертна работа обхваща историята и сравнителното изучаване на религиите, правото на вероизповедание, религиозния плурализъм и превенцията на религиозната радикализация и екстремизма, с особен акцент върху деструктивните процеси в религиозните общности. През последните години участва в обществения дебат по тези въпроси чрез експертни анализи, интервюта и становища, в които разглежда религиозните учения и практики във връзка с правата на човека, обществената сигурност и възможните рискове от принуда, зависимост и насилие. Тази работа продължава академичните му изследвания и преподавателската му дейност, като поставя във фокуса на публичното обсъждане механизмите на религиозната зависимост, границите на държавната намеса и защитата на личността. Интердисциплинарният му подход съчетава богословие, религиознание, национална сигурност и правен анализ. Участва в международни научни и експертни формати и изготвя становища по казуси, при които религиозната свобода се пресича с институционалната отговорност и обществената сигурност.

Интервю на Екатерина Анева

Д-р Върбаков, на 27 септември беше съобщено за операция на ДАНС и МВР край Калофер и задържан испански гражданин, представян като водач на религиозна група. Какво знаем със сигурност?

Характерното в случая край Калофер е описаното от службите съчетание между претенция за изключителен духовен авторитет, обещания за изцеление и предполагаема употреба на психоактивни вещества в ритуална среда. Според разпространената информация испанският гражданин се представял като шаман, носител на древно знание и единствен посредник с „висши духове“. Именно тази претенция за изключителност заслужава внимание: пред последователите водачът се утвърждава като човек с достъп до реалност и познание, които остават недостъпни за тях без неговото посредничество. Прокуратурата е повдигнала обвинение, свързано с държане на високорискови наркотични вещества с цел разпространение, а съставът на иззетите вещества подлежи на експертно установяване. Наред с наказателноправния въпрос трябва да бъде изследвано и каква роля са имали описаните духовни претенции в отношенията между водача и участниците.

От религиоведска гледна точка самоназоваването „шаман“ не е достатъчно, за да отнесем една група към определена религиозна традиция. Необходимо е да се установят съдържанието на учението, смисълът на ритуалите и начинът, по който самите участници разбират случващото се. В конкретния случай вниманието привлича заявеното посредничество с духовния свят, обвързано с обещание за физическо и душевно възстановяване. Така възниква въпросът дали водачът е претендирал едновременно да обяснява страданието на човека, да определя средството за неговото преодоляване и да преценява дали то е постигнато. Ако тези роли са съсредоточени в една личност, чийто авторитет не подлежи на оспорване, трябва да се провери какво пространство остава за независимата преценка на последователя.

Тъкмо тук се открива възможността за деструктивна зависимост. Човек може да потърси помощ за свое страдание или отговор на духовен въпрос и постепенно да приеме, че достъпът до изцеление, истина или спасение зависи изцяло от отношенията му с водача. Ако съмнението бъде представяно като препятствие пред изцелението, а отказът от определена практика – като духовна неспособност или непослушание, доверието може да се превърне в средство за натиск. Същественото е дали обещанието за помощ оставя човека свободен, или го поставя в зависимост от онзи, който твърди, че единствен може да му я даде. Това е възможен механизъм, който следва да бъде проверен, а не предварително заключение за всички отношения в тази група.

Предполагаемата употреба на психоактивни вещества прави проверката още по-необходима. Трябва да се установи какво участниците са знаели за приеманото, как са били подготвяни за ритуала и как впоследствие са им били обяснявани преживяванията. Ако водачът е използвал тези преживявания като потвърждение на собствените си свръхестествени способности, това би било съществено за оценката на неговото влияние. Затова въпросите са съвсем конкретни: можел ли е човек да откаже, да оспори обяснението на лидера, да потърси независимо мнение и да напусне без натиск? Именно отговорите ще покажат дали зад заявеното духовно усъвършенстване е действал механизъм за подчиняване на личността.

В публичното пространство отново се говори за „секта“. В предишното си интервю за Tribune.bg настоявахте тази дума да се използва внимателно. Защо?

Както поясних вече, защото тя често приключва разговора още преди да е започнал анализът. В общественото съзнание „секта“ нерядко означава едновременно заблуда, опасност, фанатизъм и престъпление. Така под едно определение могат да се окажат както мирно съществуваща религиозна общност, така и група, в която действително се извършват тежки посегателства. За специалиста това смесване е неприемливо, защото заличава точно онези различия, които трябва да бъдат установени.

Когато употребявам понятието „деструктивна религиозна общност“, поставям акцента върху разрушителните последици от определени отношения и практики. Изследвам дали авторитетът е превърнат в безконтролна власт, дали несъгласието се наказва, дали човекът е лишен от реална възможност за свободен избор. Подобни въпроси могат да бъдат поставени към всяка религиозна среда, независимо от нейната численост и историческа давност.

Има и правно разграничение: наказателната отговорност се отнася до конкретно лице и конкретно деяние. Определението „секта“ не може да замени доказателствата. Прецизността тук прави противодействието по-убедително, защото го основава на установими посегателства, а не на общественото неодобрение към чуждите убеждения.

Припомня ли Ви случващото се религиозните общности, които предизвикваха тревога в началото на прехода?

Има основания за съпоставка, но трябва да разграничим историческите условия. След 1989 г. религиозното многообразие придоби нова обществена видимост. Наред с възстановяването на потискани религиозни традиции се появиха и движения, непознати за голяма част от българските граждани. Обществото трябваше едновременно да преосмисли отношението си към религията и да усвои смисъла на религиозната свобода. В тази среда непознатото лесно се възприемаше като заплашително, а тревогата за близките се преплиташе с несигурността от цялостната обществена промяна.

Годишният доклад на международната неправителствена правозащитна организация „Хюман Райтс Уоч“ за 1996 г. описва конкретни ограничения върху религиозната дейност в България през предходната година. Сред примерите са прекратено от полицията събрание на „Слово на живот“ във Велико Търново и разследване срещу двама представители на „Свидетели на Йехова“ във връзка с дейността на нерегистрирано вероизповедание. Посочвам тези случаи, защото показват колко съществено е да разграничаваме спора за регистрацията и правото на религиозна дейност от разследването на конкретно престъпление, каквото е настоящото обвинение край Калофер. Това са различни основания за намеса и те не бива да се смесват само защото засегнатите групи са определяни в публичното пространство като „секти“.

Според мен съпоставката е най-полезна по отношение на човешката потребност от сигурност и принадлежност. При разколебани житейски ориентири обещанието за окончателна истина и общност, която те приема безусловно, може да бъде много привлекателно. Днес трябва да разпознаваме религиозни претенции и в предложения за „трансформация“, „пробуждане“ или изцеление, които не се представят като вероизповедание. Това затруднява оценката: човек може да смята, че посещава занимание за личностно развитие, докато постепенно започва да подчинява решенията си на духовен водач.

Урокът от прехода е, че трябва едновременно да защитаваме религиозния плурализъм и да разпознаваме злоупотребата. Нито масовото заклеймяване, нито безкритичното приемане на всичко, наречено „духовно“, са отговорна позиция.

Защо през последните години радикализмът и сектантството сякаш избуяват отново сред българското общество?

Няколко тежки случая могат да създадат усещане за обща тенденция, но сами по себе си не доказват статистическо нарастване. Освен това радикалните убеждения, груповата затвореност и насилственото поведение не са тъждествени. По-същественият въпрос е кои условия правят хората уязвими към деструктивно влияние. В моя анализ това са преживяването на самота, загубата на житейска опора, продължителната несигурност и разочарованието от възможността да получиш разбиране и помощ. Към тях бих добавил усещането, че установените обществени отношения не предлагат справедливост, смисъл или перспектива. Подобни състояния не водят неизбежно до зависимост, но могат да бъдат използвани от водач, който обещава всеобхватно разрешение на личните проблеми. Привлекателно може да се окаже и внушението, че човек вече принадлежи към малцина „посветени“, способни да разбират онова, което остава скрито за останалите.

Същевременно не бива да обясняваме всяко въвличане с лична криза или социална изолация. Стремежът към познание, духовно развитие и по-пълноценен живот също може да отведе човека към подобна среда. Тези търсения сами по себе си са напълно разбираеми. Уязвимост възниква, когато доверието към общността започне да изключва независимата преценка, а обещанието за развитие се обвърже с приемането на безусловен авторитет. В този смисъл бих поставил въпроса и за религиозната грамотност. Наследената принадлежност към определена традиция невинаги е съпроводена с познаване на нейното учение и с умение да се различава духовното наставничество от злоупотребата с духовен авторитет. Самоопределянето като православен например не означава автоматично, че човек ще разпознае религиозното съдържание на предложение, представено като „енергийно лечение“ или „личностна трансформация“.

Възможният механизъм е постепенното обвързване на надеждата с послушанието. Първоначално човек получава внимание, признание и обяснение на страданието си. Впоследствие може да му бъде внушено, че напредъкът зависи от отказа от съмнение, а неуспехът се дължи на недостатъчно доверие към водача. Така обещанието става трудно опровержимо: всяко разочарование се представя като вина на последователя. Ако междувременно той е вложил значителни средства, прекъснал е важни отношения или е обвързал бъдещето си с общността, оттеглянето може да се преживява като загуба на целия изграден дотогава житейски смисъл. Тогава зависимостта може да се поддържа и от страха да признаеш, че доверието ти е било използвано. Това е модел, който трябва да се проверява във всеки конкретен случай, а не да се приписва предварително на всяка необичайна общност.

Дигиталната среда добавя възможност за почти непрекъснато влияние. Не е необходимо човек да се оттегли на изолирано място, за да започне да възприема света през един-единствен авторитет. Той може да живее сред близките си, но постепенно да престане да допуска тяхното мнение, като общува предимно в затворени групи, където едни и същи твърдения получават постоянно потвърждение. Ако всяка критика се обяснява като враждебност, а всеки външен източник предварително се обявява за недостоверен, възможностите за корекция на собствената преценка се стесняват. Така социалната свързаност може да съществува едновременно с дълбока изолация от различна гледна точка.

Затова образованието и общественото положение не бива да се приемат като достатъчна гаранция срещу подобна зависимост. Човек може да бъде компетентен в своята професия и същевременно да се довери безкритично на някого по въпрос, който засяга най-дълбоките му страхове и надежди. Необходимо е да изследваме отношенията, в които е поставен, вместо да го обвиняваме, че е повярвал. За обществената превенция това означава да има достъпни възможности за компетентен разговор и подкрепа, преди една група да се превърне в единствения източник на принадлежност и сигурност. Именно там виждам съществена отговорност на образованието, религиозните общности и институциите.

Какво означава пасивна вътрешна деструкция и защо тя може да остане незабелязана?

С това понятие обозначавам постепенно разрушаване на личната автономия – способността на човека да формира собствена преценка и да взема решения за живота си, – което може да протича без открито физическо насилие. Човек започва да отстъпва на водача правото да определя кое е допустимо в неговия живот, с кого да общува, от кого да се дистанцира и как да тълкува собствените си преживявания. Съмнението се превръща в духовно провинение, критиката – в предателство, а външната помощ – в заплаха. Постепенно дори обикновени лични решения могат да започнат да зависят от одобрението на лидера или от страха да не бъде загубено признанието на общността. При такава зависимост последователят може да защитава ограниченията, на които е подложен, защото ги възприема като условие за своето спасение или усъвършенстване.

Отвън общността може да изглежда спокойна и сплотена, а отсъствието на открито недоволство да се приема като доказателство, че всички участват напълно свободно. Именно това трябва да бъде внимателно изследвано: дали съгласието позволява различно мнение, или се поддържа чрез вина, страх и зависимост. Самата дисциплина, доброволно приетите ограничения или силната принадлежност не доказват деструкция. Решаващо е дали човекът запазва действителна възможност да преосмисли избора си, да откаже конкретно изискване и да напусне без заплаха или принуда. Свободата при присъединяването не е достатъчна, ако впоследствие свободата на отказ бъде отнета.

„Пасивна“ в този анализ не означава безвредна, нито предполага, че водачът не предприема целенасочени действия. Понятието насочва към разрушителен процес, който може да остане слабо видим за външния наблюдател, докато вече засяга отношенията с близките, самостоятелността и доверието в собствената преценка. Затова липсата на публичен конфликт не бива автоматично да се приема за липса на риск. Същевременно тази характеристика е аналитична: тя трябва да се основава на конкретни отношения и последици, а не да се приписва на една общност единствено заради нейната затвореност или необичайно учение.

Тук е нужно и терминологично уточнение. В използваното от мен разграничение пасивно и активно описват начина на проявление, докато вътрешно и външно обозначават насочеността на разрушителното поведение. Активната деструкция може да бъде насочена срещу самите членове, включително чрез пряко насилие или подтикване към самонараняване, както и срещу напуснали, близки или представители на институции. Следователно преминаването към активна деструкция не означава непременно изнасяне на агресията извън групата. Тя може да остане вътре в нея и именно зависимите последователи да се окажат най-застрашени. Това разграничение има практическо значение: позволява да се прецени каква опасност съществува, към кого е насочена и каква защита е необходима.

Кои преки и косвени обстоятелства могат да доведат до ескалация от пасивна към активна деструкция?

Косвените обстоятелства подготвят средата: ограничени външни контакти, финансова и емоционална зависимост, контрол върху информацията и отсъствие на възможност водачът да бъде оспорван. При натрупването им границите на допустимото могат постепенно да се изместват. Поведение, което в началото би предизвикало съпротива, впоследствие се приема като необходима част от принадлежността.

Непосредственият повод може да бъде събитие, което застрашава властта на водача – напускане на член, публично разкритие, финансов конфликт, провалено обещание или започнало разследване. Решаващо е как това събитие се тълкува вътре в групата. Когато проверката бъде представена като преследване, а лидерът – като жертва на враждебни сили, може да се създаде оправдание за принуда и разправа. Следователно трябва да изследваме и начина, по който конкретни действия получават религиозно оправдание.

За непосредствения риск са съществени изречените заплахи, подготовката за насилие, достъпът до средства за извършването му и рязкото ограничаване на възможността хората да напуснат. Но няма неизбежен ход от затвореност към насилие. Процесът може да бъде прекъснат чрез навременна подкрепа и компетентна намеса. Когато действията на институциите предизвикат агресивна реакция на водача, отговорността за нея остава негова; задачата на държавата е да предвиди риска и да защити застрашените.

Каква е ролята на психоактивните вещества в подобна среда?

Тук трябва да се разграничат медицинската, религиоведската и наказателноправната оценка. Видът на веществото, неговото действие и последиците за конкретния човек се установяват от съответните специалисти. Не е коректно всяко психоактивно вещество автоматично да се приравнява на наркотик по смисъла на закона, както и наличието на вещество само по себе си да се приема за доказателство за пълен контрол върху чуждото поведение. За оценката са съществени обстоятелствата на употребата: какво е знаел участникът, какво му е било обещано и дали приемането е било поставяно като условие за изцеление, духовно израстване или принадлежност към групата.

Религиоведският въпрос е как преживяното се обяснява и използва в отношенията между водача и последователя. Едно необичайно субективно преживяване може да бъде представено като откровение, среща с духовна реалност или потвърждение на изключителните способности на лидера. Ако той настоява, че единствено може да разтълкува неговия смисъл, следва да се изследва дали по този начин утвърждава властта си и задълбочава зависимостта. Възможно е дори съмнението или страхът на участника да бъдат обяснявани като негова духовна неподготвеност, за чието преодоляване се изисква още по-безусловно доверие. Тогава предмет на анализа е и начинът, по който преживяването се превръща в основание за подчинение. Това е възможен механизъм, чието наличие трябва да се установи във всеки конкретен случай.

Именно затова следва да се проверят информираността на участника, свободата на съгласието му и действителната възможност да откаже без натиск. Важно е и дали може да потърси независима медицинска помощ или мнение извън общността, без това да бъде обявено за предателство към водача. Участието в ритуал само по себе си не доказва, че човекът е бил запознат със състава на приетото вещество и с възможните последици. Назоваването на една практика „свещена“, „древна“ или „лечебна“ не решава нито въпроса за нейната безопасност, нито този за законността ѝ.

Доколко случаят край Калофер може да бъде съпоставен с „Петрохан-Околчица“?

Съпоставката има смисъл, когато ни помага да изясним как духовният авторитет може да се превърне в средство за подчиняване на личността. Съществените въпроси са какво място заема водачът в живота на последователите, допуска ли се неговите решения да бъдат оспорвани и запазва ли човекът свободата да отказва и да напуска. Когато една личност бъде възприемана като единствен носител на истината и нейните изисквания получат безусловно религиозно оправдание, възниква опасност собствената преценка на последователя постепенно да бъде изместена от волята на водача. Именно този възможен процес трябва да бъде изследван чрез конкретните отношения и практики във всяка отделна група.

В подобна среда деструкцията може продължително време да остава затворена във вътрешния живот на общността – чрез психологическа зависимост, ограничаване на контактите и внушаване на страх от неподчинение. При определени обстоятелства, особено когато властта на водача бъде застрашена, натрупаната зависимост може да бъде използвана за оправдаване на преки разрушителни действия. Това обаче е възможен механизъм за анализ, а не предварително установено обяснение на случилото се край Калофер. Неговото наличие и конкретните му проявления трябва да бъдат доказани.

Сходството между отделни признаци не означава тъждество между случаите. То не доказва организационна връзка, еднакво учение или идентично престъпно поведение. Не можем да пренасяме обстоятелствата от „Петрохан-Околчица“ върху друго разследване само защото и около него се говори за духовен лидер и зависими последователи. Задачата на експерта е да обясни значението на установените факти и да посочи какво още трябва да бъде проверено. В противен случай общественият отзвук на една трагедия може да се превърне в готова присъда за всеки следващ случай, преди да сме разбрали какво действително се е случило.

Споделихте, че сте имали неформални разговори с членове на Светия Синод защо държавата не се намесва по-решително при подобни случаи. Какво им отговорихте?

Да, покрай „Петрохан-Околчица“ имах такива разговори с членове на Светия Синод на Българската православна църква. Поставяше се въпросът защо държавата не пресича по-решително дейности, които могат да разстройват духовния живот и съзнанието на хора в общество с дълбока православна традиция. Говоря за неформални разговори, без да представям позиция на Светия Синод или да приписвам на неговите членове общо институционално становище.

Отговорът ми е принципен. Историческото място на православието има огромно значение за България, но основанието за държавната намеса трябва да бъде нарушаването на закона и застрашаването на защитени права. Гражданинът има свободата да промени религиозната си принадлежност, да изповядва малцинствена религия или да бъде невярващ. Държавата не може да използва принуда, за да го задържи в определена традиция. Тя е длъжна обаче да защитава неговия живот, достойнство и свобода, когато те са застрашени, независимо от убежденията му.

Конституционният ред защитава свободата на човека да вярва, да избира религиозната си принадлежност и да участва в живота на определена общност, но тази свобода не предоставя на никого власт над съвестта, здравето и достойнството на другия. Вътрешните правила, духовната дисциплина и ритуалите не могат да служат като оправдание за принуда, унижение, насилие или отнемане на възможността за самостоятелен избор. Дори когато човек доброволно е приел авторитета на даден водач, това не означава, че му е предоставил неограничено право да се разпорежда с живота му. Съгласието да принадлежиш към една общност не е предварително съгласие с всяко последващо изискване на нейното ръководство, а правото да се откажеш и да напуснеш трябва да остава действително упражнимо. Принадлежността към религиозна общност не означава отказ от правата, които държавата е длъжна да защитава. Именно затова институциите не могат да приемат, че всичко, което се случва зад затворените врати на една група, е нейна недосегаема вътрешна работа. При данни за посегателства те трябва да проверят обстоятелствата и да предприемат предвидените от закона действия, независимо дали засегнатият човек разпознава положението си като зависимост, или продължава да го обяснява чрез доверие, послушание и духовен дълг. Основанието за такава намеса е защитата на човешката личност и на демократичния правов ред, а не преценката дали съответното учение е близко до православната традиция или е чуждо на нея.

Като православен богослов имам собствена оценка за религиозните учения. Като специалист по свободата на вероизповедание настоявам държавата да действа по законен, необходим и съразмерен начин. Пресичането на принудата и насилието защитава самата религиозна свобода, защото възстановява възможността човек да вярва и да избира без страх.

Какво е необходимо, за да има действителна превенция?

Преди всичко последователна държавна политика, подготвен експертен капацитет и ясна отговорност за получените сигнали. Работата в тази област изисква едновременно познаване на религиозните учения и практики, разбиране на отношенията вътре в общностите, правна компетентност и способност за оценка на риска. Ако тези знания останат разпокъсани, има опасност една институция да вижда единствено религиозно различие, друга – проблем на обществения ред, а трета – личен конфликт, без да бъде разпозната връзката между отделните обстоятелства. Именно затова превенцията започва с компетентното разбиране на случая и с преценката кой, кога и на какво основание трябва да действа.

В преподавателската и изследователската си работа от години се занимавам с това пресичане между религията, правото и националната сигурност. Богословската ми подготовка позволява да разчитам съдържанието и вътрешната логика на религиозните убеждения, а подготовката ми по национална сигурност и работата върху правото на вероизповедание насочват вниманието към обществените последици и пределите на допустимата намеса. Изготвянето на експертни становища и общуването с представители на различни вероизповедания допълват тази перспектива с необходимостта да изслушваш, да различаваш богословския спор от правния проблем и да формулираш приложимо решение. За мен стойността на подобна подготовка е в способността тя да бъде превърната в отговорна институционална работа.

В това отношение Дирекция „Вероизповедания“ към Министерския съвет има съществено място. Нейната дейност предполага постоянно познаване на религиозната среда, доверие в отношенията с общностите и готовност да бъдат разпознавани както нарушенията на религиозните права, така и злоупотребите с тях. Силната експертна администрация трябва да може едновременно да защити свободата на една непопулярна общност и да разпознае посегателство, прикрито зад обществено уважаван религиозен авторитет. Това изисква независима преценка, еднакъв подход и професионална устойчивост спрямо моментния обществен натиск.

Бих поставил акцента върху ясна организация на работата: всеки сигнал да получава компетентна първоначална оценка, да бъде насочван своевременно към съответния орган и да се проследява какво е предприето по него. Наред с това са необходими устойчиви връзки с научните среди, подготовка на служителите и редовен диалог с вероизповеданията. Такъв диалог позволява проблемите да бъдат обсъждани, преди да са прераснали в публичен конфликт, а натрупаното знание да подпомага решенията на изпълнителната власт. Разбира се, дирекцията не замества разследващите органи, съда или медицинските специалисти. Нейният принос е да осигурява компетентност и приемственост в област, в която всяко прибързано действие, както и всяко неоправдано бездействие, може да засегне основни човешки права.

Операцията край Калофер показва предприети действия. Дали е имало по-ранни пропуснати възможности може да се прецени след установяване на хронологията и информацията, с която институциите са разполагали. По-важният управленски въпрос е как наученото от конкретния случай ще подобри следващата оценка и следващото решение. Превенцията включва и подкрепата за хората, които напускат деструктивна среда, защото прекратяването на участието им невинаги прекратява зависимостта. Зрелостта на държавната политика се познава по способността да свърже навременната защита, законната намеса и последващата грижа за човека.

Кой е най-същественият въпрос, който обществото трябва да си задава при подобни случаи?

Дали човекът остава свободен в общността, към която принадлежи. Може ли да зададе неудобен въпрос, да откаже участие в определена практика, да потърси независимо мнение и да напусне без заплаха или наказание? Отговорите са много по-показателни от необичайното облекло, непознатата терминология или впечатляващите обещания на водача. Свободата на избора трябва да съществува през цялото време на принадлежността, включително когато човек започне да се съмнява или реши да се оттегли.

На близките бих казал да запазят човешката връзка и да говорят за конкретните промени, които ги тревожат. Подигравката с убежденията и унизителното отношение могат да затвърдят внушението, че извън групата няма разбиране и подкрепа. Човекът трябва да знае, че има към кого да се обърне, без да бъде посрещнат с обвинения. При данни за престъпление или непосредствена опасност обаче е необходимо своевременно да бъдат потърсени компетентните органи.

За мен пределът е ясен: духовният авторитет не дава право да отнемаш на другия свободата да мисли, да избира и да отказва. Когато послушанието се поддържа чрез страх, а напускането се превръща в опасност, вече има основание за сериозна обществена и институционална тревога. Държавата трябва да разпознава тези признаци и да действа в рамките на закона, преди да се стигне до необратими последици. Човешкият живот не бива да бъде цената, която плащаме, за да приемем една опасност насериозно.