Предлагането – според търсенето

Виктория Георгиева, коментар за Tribune.bg

Напоследък вместо сблъсък на политики и визии, наблюдаваме единствено замерване с компромати. Думата добива все по-голяма популярност в последните години. Тя е русизъм, съкращение от „компрометирующий материал” и означава улики или факти за  инсценирана или действителна постъпка на човек. Но без значение дали е лъжа или истина, целта винаги е една - престижът на компроматната цел да бъде уронен. Интересното е, че освен мощно средство за манипулиране на общественото мнение, компроматите са и индикатор за нивото на политиката.

Много от използващите тази безспорно отдавна популярна по света методика са убедени, опитват се да убедят и обществеността, че едва ли не вършат богоугодно дело, иначе как заблуденият народ би прогледнал. Но в действителност резултатът винаги е един – сваляне до безумни низини на и без това ниското ниво на политиката у нас.

Макар думата да се е наложи вече в България, ние си имаме по-добро определение: активно мероприятие. Според определението, „активното мероприятие е форма на дейност, изразяваща се в организирането и провеждането на действие/действия от страна на политически организации, държавната власт и нейните институции или специалните служби, респективно разузнаването и контраразузнаването на страните, насочени в посока постигане на предварително набелязана/и, най-често политическа/и цел/и. Активните мероприятия включват дезинформация, пропаганда, фалшифициране на официални документи, злоупотреби с власт и др.”

Защото, съгласете се, светкавичното разпространение по медиите на определена информация, надали може да е просто случайно озовала се в нечия редакция снимка или документ, дискредитираща този или онзи. Направо си е активно мероприятие – организирано, координирано, изпълнено според всички изисквания. И винаги постигащо целта си, защото целта не е просто временно оплюване на неудобния, който и да е той, а запечатване в паметта на суверена на дума, с която завинаги вече ще се  отъждествява лицето – измамник, убиец, крадец, оня с милионите, оня с палатите, оня с офшорките, оня с фалшивата диплома и т.н., макар това дори да е опровергано, включително и от спусналите слуха.

По-сериозният проблем е друг. Подобни активности въвличат обществеността, включително и ерудирани и интелигентни хора, в безспирен и безумен спор от двете страни на барикадата. Нивото на комуникация се сваля все повече, като аргументите напълно отсъстват, отстъпвайки мястото си на: „Има статия в... (без значение коя медия или сайт), „Така каза ... (на мястото на точките може да е името на някой политик, общественик, популярно лице – всеки, разпространил волно или неволно подадената информация), „Казаха го по телевизията” и т.н., и т.н. Този проблем води след себе си и друг – всички загубват способността си да водят дебати, базирани на логиката. На човек вече му е по-лесно да каже: „Не ми го хвали този, нали в ... (еди коя си медия) написаха, че е източил ... (еди колко си пари) от ... (еди къде си)”, вместо: „Решенията, които предлага са неприложими за страната ни, защото ...(логически свързана обосновка).”

Следва и още един, наглед по-маловажен, но всъщност най-сериозният проблем. Политиците, медиите, цялата общественост съвсем съзнателно започва да търси, а в някакъв момент и да произвежда сензации, защото по този начин неминуемо предизвикват четаемост, гледаемост, повече последователи. Една обективно и професионално поднесена информация никога няма шанс да събере толкова четящи и коментиращи я, колкото повличат след себе си грозните (дори и да се верни) вести.

Стигаме и до следващ проблем – политиците ни и медиите се изхитриха и намериха начин как да отслабят влиянието на подобни скандали. Много просто – като се произведе още по-гръмка новина, която заглушава предходната. Резултатът е ясен – един през друг всички се заливат със слухове, откровени лъжи, непотвърдени информации и подозрителни данни. И в действителност всяка от страните си харесва по някоя партенка или компромат, и активно започва да я налага по един или друг начин в медийното пространство – според възможностите си.

Никой вече не говори за политика, а именно самото управление, включващо и дебатиране на действията му. Никой не търси и подкрепа за вижданията си, поне не по общоприетия и логичен начин – чрез обсъждане на предложенията. Политиците си осигуряват повече гласове и поддръжници предимно чрез „захапването” на някой техен опонент, както и чрез персонални битки срещу него. На стените им рядко има предложения за дискусии по една или друга политика, има основно излияния срещу този или онзи опонент, често подкрепени от статия в някоя медия. Няма истински каузи, няма оспорвани и смислени дебати, няма диалог, няма дори спорове, но спорове, базирани на аргументи и мислене. Но широката общественост не ги и търси, защото те изискват размърдване на сивото вещество, а не заливане с помия, което безспорно е по-лесно и неизискващо ментални усилия.

Постиженията, ако въобще можем да употребим тази дума, са налице. Все по-загубило способността си да разсъждава общество, все по-объркани хора, които дори и интелигентни, се объркват от медийния поток и трудно се ориентират кое е лъжа, кое - истина. И за по-лесно ги отсяват по възможно най-погрешния начин – лъжа е, ако касае поддържаната от мен партия и политици, истина е, ако е насочено срещу опонентите.

 „Политиката съответства на обективните потребности на обществото в материален и духовен аспект и на действителния капацитет на държавата...” И колкото и да ни е неприятно, трябва да признаем, че политиката и медиите следват потребностите на обществото, които видно са на критично ниско ниво.

***

Виктория Георгиева е изучавала журналистика, в момента завършва „Религията в Европа“, направление „Ислям“, в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Редактор и автор в „Консерваторъ“, автор във в-к „Труд“. Била е член на Студентски съвет при СУ, работила е като специалист маркетинг и реклама за водещи български компании.