Страстите Олимпийски

Димитър Петров, коментар за Tribune.bg

Летните Олимпийски игри в Токио са вече история. Равносметката за България е 3 златни, 1 сребърен и 2 бронзови медала, и 30-о място в крайното класиране по медали. От 207 участвали делегации, 93 от тях спечелиха олимпийски отличия.

Много или малко е това?

Когато станаха ясни окончателните квоти, се разбра, че страната ни ще бъде представена от 42 спортисти, което е най-скромната ни делегация от десетилетия насам. Започнаха да се чуват мнения как в Токио ни предстои провал, който би бил естественото продължение на все по-бледото ни представяне на Олимпиада. И естествена последица от разсипията в българския спорт.

Резултатите обаче показаха друго. По спечелени отличия представянето ни в Токио е по-добро в сравнение с предишните четири Олимпиади, а по общ брой на медалите – в сравнение с предишните три. Разбира се, това постижение е далеч от най-успешните за България Олимпиади, но напредъкът е осезаем. И докато в последните няколко издания бяхме свикнали в общото подреждане по медали страната ни да е горе-долу там, където е и в класацията за Индекс на човешко развитие, то сега сме с 20-ина места по-нагоре.

Обществените реакции обаче, далеч не се ограничиха само до спортно-техническите измерения. Направени бяха опити за разединение и противопоставяне чрез „неспортни“ аргументи.

„Женско царство“

По стечение на обстоятелствата, всички олимпийски медали за България бяха спечелени от жени. Този факт предизвика любопитни коментари, както във възхвала (напълно заслужена) на българските жени и на медалистките ни в частност, така и подигравателни спрямо мъжката част от нацията. Последните са най-малкото обидни за онези наши състезатели, които се представиха достойно в Токио, но малко не им достигна да се доберат до почетната стълбичка.

„Жените се бият като мъже, а мъжете за нищо не стават“ – такива обществени нагласи си проправяха път след първите няколко медала. Кои мъже не стават, уважаеми? Щангистите ни Божидар Андреев и Христо Христов, които за малко се разминаха с медалите, единият заради контузия и лична драма, а другият заради предполагаемо съдийско ощетяване? Борецът Георги Вангелов, който след две победи и две загуби също се нареди 5-и в своята категория? Плувецът Йосиф Миладинов, който едва 18-годишен влезе във финал и не просто загатна, а даде решителна заявка за бъдещи още по-големи успехи? Гимнастикът Дейвид Хъдълстоун, който изигра квалификациите контузен и рискува усложнение, само и само България да има поне един представител в този спорт? И защо не поставихте този въпрос (че женският ни спорт е в доста по-добра кондиция от мъжкия) още когато станаха ясни квотите (жените, представящи ни в Токио, се оказаха два пъти повече от мъжете)?

Спортните битки далеч не са само сравняване на качества и умения. Изключително важни са и фактори като моментна спортна форма, психическа нагласа, концентрация… Миг невнимание може да те лиши от победа, тоест от медал. Това обаче мнозина от БГ-капацитетите в социалните мрежи или не го знаят, или не му отдават нужното значение.

Този път медалите бяха спечелени само от жени, следващият – каквото Бог е отредил. Не може ли просто да се порадваме?

„Красен Кралев поема отговорност“

Дали заради силното политическо напрежение, рефлектирало и върху спортните страсти, или защото една част от обществеността не може без да пречупва всичко през политиката, но темата за представянето на България на Олимпиадата бе политизирана. Всичко започна с позицията на настоящия спортен министър Андрей Кузманов, който заяви, че не може да поеме отговорност при евентуално слабо представяне на делегацията ни в Токио, тъй като подготовка не се прави за 2 месеца. Ръкавицата пое бившият спортен министър Красен Кралев, който каза, че поема отговорност за представянето ни. И взриви социалните мрежи…

А какви са фактите?

През по-голямата част от олимпийския цикъл между Рио 2016 и Токио 2021 начело на спортното министерство бе именно Красен Кралев (имаше и кратки периоди на двете служебни правителства).

Министър Кралев подготви и реализира план за преференциална държавна подкрепа в три спорта (женски бокс, женско карате и женско кану), от които да се очакват олимпийски медали. Два от тези три спорта ни донесоха злато.

Инвестициите в спортна инфраструктура през последните години са видими.

Ивет Горанова, една от нашите олимпийски шампионки, авансово благодари на министерството и на министър Кралев за осигурените условия за подготовка. Още през февруари, преди да е спечелила квота, камо ли титла.

На този фон, отричането и дори осмиването на заслугата на държавата в успехите в Токио е наистина абсурдно и показва дребнава политическа заядливост. По-безумна е само… благодарността към сегашното служебно правителство, само и само да се засегне управлението на кабинета „Борисов 3“.

В действителност, държавата в лицето на доскорошните управляващи, има за какво да бъде упреквана. Но не да се дрънкат врели-некипели, а да се посочи истинския, сериозния проблем. А именно - липсата на последователна и целенасочена държавна политика по отношение на масовия спорт. Токио 2021 е относително успешна кампания, но ситуацията изглежда аналогична с тази в образованието, където най-добрите ни ученици редовно носят медали от олимпиадите по математика и астрофизика, а в същото време близо половината гимназисти са функционално неграмотни.

Колкото и медали да бяхме спечелили в Токио, това нямаше да промени нерадостната картина сред българското население – рекорди по затлъстяване сред подрастващите и рекорди по сърдечно-съдови заболявания сред възрастните. А за да се промени това, е нужна държавна политика. Като за начало, може да се започне със следните стъпки:

1. Спорт по време на училище. Образователна реформа, при която в гимназиалните класове всеки ученик задължително е записан в местен спортен клуб и това е част от учебния план. Определен процент от делегираните бюджети (както и учители по физическо възпитание) се пренасочват към спортните клубове. Конкуренцията в школите се увеличава, а това след време ще доведе и до по-високи резултати за България.
2. Студентски спорт. Връщане на популярността на спорта в университетите и превръщането му в трансмисия между детско-юношеския и професионалния спорт.
3. Работа и спорт. Стимулиране на частните компании да организират своите служители в отбори, които да участват в първенствата на съответния бранш. Фирмите, чиито отбори печелят турнирите, да получават данъчни облекчения. Прекият ефект е за малцина, но косвеният (физическо здраве и самочувствие) е за всички участващи.

Този път България взе 6 медала. Можеше да са повече, а можеше и да са по-малко. А можеше и да си спестим излишните драми и спорове. Толкова ли е трудно просто да се радваме на медалистите (в случая – медалистките), да поздравим онези наши спортисти, които не взеха медали, но се представиха достойно и подобриха личните си постижения, и да съжаляваме за онези, които не успяха да разкрият своя потенциал? В крайна сметка това е спорт, не можеше ли да не го политизираме?

***

Димитър Петров е магистър по Социология от СУ „Св. Климент Охридски“ и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия.

Член на Контролния съвет на Младежки консервативен клуб. Секретар е на „Един завет“ – клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.