Те просто толкова си могат...

Да говориш за починали по време на новогодишна реч е уместно колкото да разказваш вицове на погребение

Имали ли сте някога чувството, че сценаристите на даден сериал започват да се изчерпват и е време да видим последна серия, преди да е станало тегаво за гледане? Така започва анализ на сайта Новини.бг.

Понякога героите са планирани да изглеждат на екран по един начин, но изведнъж „заживяват“ свой живот и публиката вече ги възприема по друг начин. Не е нужно да се правим на ударени и да не си признаваме, че Румен Радев е „проект“, написан, описан, предвиден за определени цели и леко изпуснат от контрола на сценаристите.

Не е първият, няма и да е последният такъв политик на света. Хора на къде по-важни постове по Земята са такива. Но има една важна разлика. Сценаристите. Тези тук толкова си могат. Признавам си, първо си мислих, че са мързеливи и недоглеждат, но с времето започнах да се убеждавам, че се стараят, но това се получава от труда им.

Искаше ми се известно време да не коментирам каквото и да е свързано с Радев и социалистите. Но те не желаят да се спрат. Новогодишната реч на президента беше… как да се изразя… странна. Определено не ми харесва една тенденция, която е много типична за „левите“ – да говорят в първо лице, множествено число. В речта чухме: „Не сторихме нужното… Примирихме се… Преглътнахме ръста на цените… Зачеркнахме…“

Аз лично не съм се примирил, не съм зачеркнал, не съм преглътнал нищо. И не ми харесва този общ кюп, в който се оказваме всеки път заедно, когато нещо се обърка, докато в същото време сме много силни на реклами към отделни конкретни личности, когато нещо се получи добре.

Открай време социалистите свирят на тази струнка: „народе мой… ние сме едни от вас… милеем… разбираме мъката ви…“

Наистина ли? Партия от милионери знае какво е народът да „преглътне ръста на цените“? Или какво означава да жертваш твоя залък, за да има детето ти какво да яде? Демагогията обаче се научихме да я различаваме. От повече от половин година не спирам да казвам едно нещо: когато критикуваш управляващите, е хубаво да имаш алтернатива, която да поднесеш на масата, да кажеш каква е формулата за справяне, а не само да се хвърлят приказки в ефира.

Да говориш за починали по време на новогодишна реч е уместно колкото да разказваш вицове на погребение.

Сценаристите „пресолиха манджата“ и пак демонстрираха, че нямат чувство за такт. На всички пък ни е ясно, че лично президентът не може да пожелае или откаже да коментира каквото и да е (чак ти става жал в един момент). Чухме и това: „Други отново ще посрещнат празника в недоимък“. Е, знаем кои няма да го посрещнат в недоимък. Хората от „Позитано“. Семейство Радеви също така.

„Народе мой“…

Споменавайки „семейството“ – направи ни впечатление, че някак в „речите“ на Радеви има доста сходни елементи: „2019-а ще бъде такава, каквато си я сътворим“. Същото се появи и в обръщението на госпожа Радева във Facebook. Кой от кого копира не е ясно… или пък заедно гледат в един и същи източник?

Да, сценаристите не се справят. Искаха герой, чист имидж, „мачо“, с пагон, военен, страшната работа. И какво постигнаха? Герой с чужди думички, идващи от устата му.

Най-лесно е да си опозиция и да казваш кое е лошо, но без да даваш рецепти за оправяне. Президентът чудесно пасна на тази роля. Така му хареса, че видя цяла кариера за себе си, идваща от едното размахване на пръст. Чуха се слухове, че и собствена партия може да му бъде създадена.

В прословутата новогодишна реч, която още години ще се помни, бяха споменати „корупционни скандали и ерозия на демократичните права“. Дори няма да си правя труда да коментирам скандала с бащата на Радев. Хората имат памет, помнят. В други държави, за подобни изцепки, политиците се сбогуват с политиката завинаги.

Десетилетия наред започваме поредната пиеса с „народе мой“ и „ние сме едни от вас“ и приключваме с „мой човек, наш човек, не го пипайте“.

Пак ни остана едно чувство, че слушаме пътник в кола на автопилот да се оплаква от другите участници в движението. Искахме най-сетне конкретика, формула за справяне, а чухме само, че сме зле. Щото нали бяхме забравили. Не знам дали, след като толкова упорито се бяга от конкретиката, дали някога ще чуем нещо различно, което да е приятна изненада. Сега засега сякаш седим в кабинета на лекар, който ни казва, че е лоша работа, че имаме рак, та затова ще трябва да… намалим стреса.

Автор: Александър Томов

Източник: novini.bg