Идеята на празниците: да са празни откъм работа и да са пълни с нещо, което ни сплотява

Анелия Овнарска-Милушева за българските традиции и за книгата ѝ "Думам ти, щерко. Български празници и обичаи"

Разговаряме с прекрасната Анелия Овнарска-Милушева – навръх имения ѝ ден на Света Анна и в деня на представянето на новата ѝ книга "Думам ти, щерко. Български празници и обичаи".

Анелия е човек, който по всички възможни начини е свързан с народното, с традиционното, с българското. Често ще я видите облечена в народна носия, говореща за някой празник, за българските обичаи, за бабините „тайни“ и винаги, винаги – с усмивка. Човек, който е успял да съчетае работата с хобито, работата с безкрайната любов към родното творчество и култура. Занимаваща се от дете с народни танци и винаги заобиколена от традиции, днес тя е докторант в катедрата по етнология в Софийския университет. Вече 3 години подържа придобилата голяма популярност фейсбук страница „Думам ти щерко“, в която от името на бабата, обърнала се към щерката, разказва по изключително интересен и грабващ начин за българските празници и обичаи. А сега, благодарение на издателство „Ракета“, всичко това най-накрая успява да се пренесе и в страниците на книгата "Думам ти, щерко. Български празници и обичаи". Как се е случило това следва да разберем от разговора ни с Анелия.

Анелия Овнарска-Милушева на представянето на новата ѝ книга "Думам ти, щерко. Български празници и обичаи."

Ти разказваш да българските празници и традиции в твоята фейсбук страница „Думам ти, щерко“, а ето, че сега излиза и книгата със същото име. Какво да очакваме от нея? Какво си събрала в книгата и по какъв начин го разказваш?

Книгата не е нещо ново и тотално различно от фейсбук страницата. Като текст, като начин на разказване стилът е същият – по този начин, по който пиша във фейсбук страницата, така е написана и книгата. Различното е, че всъщност това е един обреден календар и всички празници са събрани на едно място. Защото, не, че ги няма – предвид това, че пиша вече 3 години във виртуалното пространство, и там съм писала много за тези празници (старая се да не пропускам нито един), но тук те са събрани един след друг и в това беше идеята – да се получи една пъстра книга за всеки дом със място, където хората да могат да впишат и личните си празници. Защото всъщност именно личните празници са тези, които са най-семейните – като рождени дни, сватби, кръщенета, именни дни…  Освен това, решихме да заложим и на нещо друго – малко по-модерна визия, благодарение на един превъзходен млад фотограф – Георги Вълков, който, четейки моите текстове се опита по свои начин да ги визуализира. И то така, със съвременни похвати, защото, когато решихме да направим собствена фотосесия за книгата, идеята беше да не търсим това традиционното, толкова старото, а да го комбинираме със съвременността, да го поднесем по модерен начин.

Значи има и много снимков материал?

Много! На всяка страница – така е направена книгата, че човек, отваряйки я, първо вижда снимката, а после – текста.

Книгата "Думам ти, щерко. Български празници и обичаи."

Всъщност  кога и как се роди идеята за книгата?

Започнах да пиша във фейсбук страницата преди 3 години покрай всички неща, които чета. Когато започнах да уча етнология, реших, всичко това е много интересно и искам да го споделям с моите приятели – и затова започнах да пиша. Но с времето и с натрупването на текстовете, хората все повече питаха: „Добре, де, няма ли книга? Откъде да прочетем още?“ Защото текстовете ми са достатъчно кратички, за да не отегчават, а в същото време – да будят интерес. И аз им казвах, че има много книги в тази сфера, които мога да им изброя, както съм направила и в края на тази книга, разбира се. Но те все питаха и аз все им обяснявах, че моя книга няма. А преди това самата фейсбук страница се казваше „Слушай, щерко и добре запомни“, но това е и заглавие на книга на една американка. И хората, търсещи и интересуващи се стигаха да нея. Даже една жена, която си я е купила ме обвини – беше много разочарована, че вътре не намира тези текстове, които аз пиша – и аз отново и отново обяснявах, че такава книга има, но това не са текстове от нея. Аз ги пиша всеки ден. И всъщност моята колежка от университета Петя Димитрова, която работи в издателство „Ракета“ един ден ми каза: „Добре, не смяташ ли сега, че трябва да удовлетворим желанието на тези хора и да направим книга“. Аз и казах, че в момента нямам такава възможност, че дори не съм мислела за такова нещо, но тя каза: „О, аз съм мислела, дай да го направим“. Та всъщност тя е активаторът, мотиваторът, тя е виновникът.

Анелия Овнарска-Милушева и Петя Димитрова

А ти как реши да се занимаваш с етнология?

Олеле! (смее се) Аз на такъв въпрос обикновено отговарям, че сама си задавам въпроса защо чак сега съм започнала да се занимавам с етнология. Защото от дете танцувам в самодеен ансамбъл, аз съм от Бистрица, там в читалището от малка съм в групата – танцуваме, пеем, учим старите обичаи, пресъздаваме ги на сцена… Явно не съм била узряла за тази идея хобито ми да бъде професия. Дори не съм го търсила. То винаги е било част от живота ми – тази връзка с народната култура с народните песни, народните танци, костюми, ходенето по събори, участията. Това е един много дълъг период – над 30 години. И междувременно учих едно нещо, учих друго, родих си децата. Търсех своята професия, но не бях напълно удовлетворена от нищо, което правя. Спирах се на нещо, след това продължавах с нещо друго. И като децата пораснаха, дъщеря ми замина в чужбина студентка, синът ми стана достатъчно голям, че да няма нужда от майка си, и тогава аз потънах доста… И всъщност точно тогава в един такъв период преди един рожден ден, когато всяка жена започва да преосмисля живота си, аз реших, че трябва да направя нещо със себе си и реших да си подаря магистърска програма по етнология. Започнах, много ми хареса. Обаче времето на магистратурата се оказа недостатъчно – тъкмо започнах да опознавам хората в катедрата, тъкмо започнах да навлизам в материята чисто научно (защото аз съм много емоционален човек и тази част продължава да ми бяга) и понеже ми беше малко, затова продължих и с докторантура.

Изпълнение на народна песен под акомпанимента на китара - съчетание на традиционното с модерното

А смяташ ли да продължаваш?

Ами, сега всъщност виждам колко е трудно, защото етнологията и въобще културната антропология и като цяло народонауката е много широка сфера. Това са много дълбоки води и колкото повече човек навлиза в тях, толкова повече разбира, че нищо не знае и има още много какво да чете, какво да търси, за какво да се консултира… Защото това, което знаем ние, това, което се вижда чисто сценично, това, което правят бабите по съборите – това е само върхът на айсберга. Отдолу има нещо друго – една друга осмисленост, различни характери, много години вложени като труд  в съхраняването на това народно творчество. И нямам намерение да се отказвам. Не знам какво следва в бъдеще, но смятам, че най-накрая съм открила себе си!

Изпълнение на внучките на "Бистришките баби" по време на представянето на книгата "Думам ти, щерко. Български празници и обичаи"

Това е най-хубавото! А мислиш ли, че повечето хора не разбират истинския смисъл, който стои зад традицията?

Не, не бих казала така. Но ми става много болно, когато хора (не само млади), говорейки за нещо народно, имат предвид нещо просто, изостанало, архаично, нещо, което бабите го знаят и не е важно за настоящето. Напротив! Народопсихологията е нещото, което всъщност ни прави българи. Дори и да не съзнаваме, предаването от поколение на поколение на някакви архетипи – то си стои някъде в нас. И ако се опитаме да разберем тази народна култура и я внесем по някакъв начин в нашето ежедневие, ще бъдем и по-стойностни като хора, като българи, защото ще знаем къде са ни корените.

Представянето на книгата "Думам ти, щерко. Български празници и обичаи"

Според теб днес младото поколение познава ли добре българските обичаи и завръща ли се интересът към традиционната култура?

Интерес има и то не от сега, а от доста години. Самата аз съм си задавала въпроса на какво се дължи. Дали някаква загуба на идентичност или този глобален свят, който ни уеднаквява с всички други. Или това, че трябва да сме горди българи ни дава някаква увереност в сивото ежедневие. Не знам… Но съм чувала млади момичета, които казват, че „тренират“ народни танци. Няма как да се „тренират“ народни танци. Това не е фитнес! Да, чувстваш се добре, физически изглеждаш по-добре, но танцуването на българските танци, не се тренира, това е нещо различно. И ако отиваш там като на тренировка, за мен, това не е търсене и завръщане към народната култура. Друго трябва да е. Като цяло обаче интерес има – и в търсенето на старите носии, което също се преекспонира. Тези търговци, които ходят по селата и вадят старите носии на бабите, а после ги продават на някакви страхотно високи цени… Не е редно и това, но пък е хубаво, защото аз си спомням и времето, когато в Копривщица търговците продаваха само на чужденци. И ми е било болно, че тази красота излиза извън България и никой тук не я оценява. Сега напротив – това, че дават толкова много пари за носии значи че, ще ги пазят. Така че, интерес има и ще има.

Представянето на книгата "Думам ти, щерко. Български празници и обичаи."

Вярваш ли, че традициите ще устоят на времето?

Традицията не е нещо, което да стои като константа, не променящо се. Те са се променяли и ще продължават да се променят. Още преди повече от 100 години един от първите етнографи в България, емблематично име за българската етнография, е написал предписания към своите колеги как да събират старините, защото те изчезват. Говорим за началото на 20-ти век. Днес сме на път да навлезем в 20-те години на 21-ви век и все още си говорим, че това изчезва, че трябва да го съхраняваме. Промени е имало още през Възраждането. Още тогава някои по-стари неща са отпадали, появявали са се нови, модерни, носиите са се променяли и това е нормално. Но, аз съм оптимист! Все пак смятам, че, благодарение на хора като мен, благодарение на хора като теб, благодарение на всички хора, които имат интерес към фейсбук страницата ми, към книгата и към други такива книги, всичко това ще се съхрани по един или друг начин. Може би ще се видоизмени, но това е традиция.

И последни въпроси… Според теб, като етнолог, кой е най-обичаният празник от българите? И кой е твоят любим български празник?

Най-обичаният… За съжаление по времето на социализма доста от тези празници бяха забранени и поради тази причина и забравени, подменени с някакви нови… И сега ги преоткриваме на ново. Но няма най-хубав празник. Най-хубавият празник е семейният – когато се събира цялото семейство. Затова са празниците – за да празни от към работа и да са пълни от към нещо друго, нещо, което ни прави семейство, което ни събира, което ни сплотява. Празник може да бъде всеки един ден, в който всички от фамилията се събират. Когато детето ти се връща от чужбина и ти в негова чест правиш пита, това също е празник, така че, той би могъл и да е много по голям празник отколкото, да речем, Бъдни вечер или Коледа, или Великден.

Моят най-любим празник е, да кажем, днешният – на Света Анна. Защото аз съм кръстена на тази светица, нося нейното име и въпреки, че през цялата година всички ме наричат Нели, аз обичам да казвам, че веднъж годишно съм Ани, и този ден е днес – на Света Анна. Човек трябва да носи с гордост името си и да стои зад думите си.

Чудесно казано! Много ти благодаря за прекрасния разговор, Нели! Или, всъщност – Ани. Честит имен ден!

И аз благодаря!