Да обичаш дивото: Пътешествие до необятната МОНГОЛИЯ

Петя В. Димитрова за това какво е да пътешестваш из една от най-тайнствените страни в Далечния Изток

Какво е да обичаш дивото? Какво е да се осмелиш да се втурнеш на приключение до една от най-тайнствените и непристъпни страни в Източна Азия? Какво е да си пътешественик и какви са трудностите, пред които те изправя едно такова дълго и далечно пътуване? По тези и други въпроси разговаряме с Петя В. Димитрова – дългогодишен пътешественик, неудържим и вечно търсещ приключенец, етнолог – не само по професионално поприще, но и по душа, и автор на необикновената книга „Да обичаш дивото. Монголия“.

Дебютната книга на Петя В. Димитрова "Да обичаш дивото: Монголия"

„Винаги има някой, предприел по-щуро пътешествие от твоето“

И наистина – точната дума е пътешествие. Петя съвсем не е турист, а книгата ѝ – не просто пътепис.

Разгръщаш страниците и… се пренасяш. Изведнъж пред теб се разкрива необятната и недружелюбна, но така тайнствена и вездесъща Монголска степ. От необозримостта на хоризонта ти се завива свят и ти се унасяш в размислите на Петя… Преплиташ се между миналото на голямата монголска история и спомените на пътешественика, моментните впечатления, и вдъхновението за бъдещи пътувания… Минаваш през чакълести пътища, каменисти скали, реки, котловини, пустинни дюни... Чуваш кънтенето на конския тропот, сам ставаш свидетел на разговорите с местните и започваш да обичаш… Да обичаш дивото.

Снимка: Петя В. Димитрова

Петя изследва, наблюдава и тъкмо това е едно от посланията на книгата, които тя ни отпраща. „Бъди по-малко турист и повече пътешественик, изследовател… Отиди да видиш, да пипнеш, да помиришеш нещата, да помогнеш на местните.“ – такава е нейната пътешественишка философия, която я подтиква да предприеме 8000-километровия маршрут с крайна точка – пустинята Гоби, без туристически агенции, без специална помощ от никого, с още 3-ма приятели и една голяма 80-литрова раница на гърба.

Самата идея се родила съвсем спонтанно, между няколко наздравици и един вдъхновен разказ за Страната на синьото небе, както монголците сами я наричат. След като обаче всички осъзнали, че за тях дотогава тя била единствено едно „зелено петно“ на картата, спогледали се и разбрали, че тяхната нова приключенска жертва е открита. Петя и още трима души наистина се амбицирали, за да стъпят, само 4-месеца по-късно, на монголска земя.

Оказва се, че сравнително дългосрочно пътешествие в дивото всъщност е абсолютно допустимо за осъществяване и не е чак толкова скъпо удоволствие, ако го организират сами. „Това ни беше условието, че не отиваме там с тур агенция. Искаме ние да сме в процеса на организацията“, споделя Петя.

Карта на Монголия, илюстрация от книгата "Да обичаш дивото: Монголия"

И въпреки че не е невъзможно за един истински пътешественик да се справи сам, Монголия сама по себе си не е лесна дестинация. Тя поставя множество рискове и лесно изменящи се обстоятелства – от студа и големите амплитуди, през трудните условия, умората и постоянното странстване до голямата носталгия, която човек може да изпита единствено, когато отиде много далеч.

„Да обичаш дивото е комплексно и често означава да преглътнеш себе си. Трябва да го приемеш с неговите чепати, хапливи страни“

Но всичко това е съществена част от пътуването… от голямото пътуване на живота, което те променя с всяка нова поставена крайна цел. Дали ще успееш да стигнеш до нея – зависи от теб.

Истината е обаче, че не крайната цел е важна, а самото пътуване. Там, където Петя е успяла да разговаря с местните, да ги опознае, да се докосне до тяхното нелеко ежедневие, да надникне в юртите, в които те живеят, за да разбере, че нямат нищо общо с туристическите юрти, да се сблъска с едно от най-своенравните животни – монголската камила и да наблюдава как препускат свободно дивите азиатски коне… Не винаги става така, че пътешествието да те прави щастлив и това е хубаво, защото така израстваш.

Снимка: Петя В. Димитрова

„Разбрах, че дивото, освен да бъде много романтично, може и много да хапе. Също като една своенравна камила“, дава си сметка тя.

Снимка: Петя В. Димитрова

А камилите в Монголия наистина се оказват едни от най-своеволните и опърничеви животни. За да я язди човек, разказва ни Петя, той трябва да има голяма готовност за това… Всъщност – ти не просто я яздиш, тя е допуснала теб да я яздиш:

„На нас ни се случи в пустинята Гоби край една от най-големите забележителности там – Кхонгорин Елс. Тя е над 60 км дълга дюна, но не като дюните на морето, които са по няколко метра високи, а буквално като пясъчна планина 600 и няколко метра. Съответно камилата, бидейки така своенравна, въобще не желае ти да я караш, да се катери по тези възвишения и иска да си ходи по равното… И като и кажеш на камилата „Чоо“ („Чоо“ за камилите, е като „Дий“ за конете), уж тръгва малко по-бързо, но тя не обича да тича, не желае да тича. Тя просто е един такъв звяр, който си върви през пустошта. И така навирила глава, гледа отвисоко…“

Снимка: Петя В. Димитрова

Едно от най-интересните и най-важни неща за всяко пътуване обаче е запознаването с местните вярвания и обичаи. А в случая на Петя – с монголския будизъм – най-разпространената религия в областта.

 „Монголският будизъм е основната религия в Монголия днес. Но Монголия е първият сателит на СССР. Съответно по времето на комунистическия строй, той бил забранен и повечето от манастирите са били изгорени и унищожени. Имало е хиляди убити лами и чак след падането на този строй тепърва започва едно възраждане на будизма, което в момента се усеща много ясно…Така ние спряхме на няколко различни будистки манастира. Спряхме и на такива места, които за будистите са свещени, макар че на тях няма манастири. Те са енергийни извори – така ги наричат.“ , разказва ни Петя.

Любим момент от пътуването ѝ е тъкмо посещаването на един от тези будистки манастири – Демчигийн Хийд, разположен близо до областта Ханбогд, източната част на южния гобийски аймак.

Снимка: Петя В. Димитрова

„Беше още в началото на пътешествието и нашият водач ни заведе на едно място, където преди това е имало манастир, след това той е бил унищожен и сега пак е възроден.“

Петя обаче разговаря с две местни монголки, които и обясняват, че най-свещеното място, с най-кондензираната енергия тук, всъщност е извън манастира. Разположено на около стотина метра от него, то представлява скала, за която се вярва, че притежава пречистваща сила. Хората смятат, че човек трябва да прекара поне 5 – 10 минути на нея, да си затвори очите и да се наслаждава на момента, на връзката с енергийния извор.

„Моментът, в който си отворих очите, си дадох сметка, че сърцето ми прави „туп, туп, туп, туп“ – а нямаше абсолютно никаква причина за това… Беше изключително магическо и със сигурност, ако човек просто повярва, че това място работи така, то дава енергия… Това не беше типичното място, на което идваш, виждаш го като турист и си заминаваш…“

Точно това послание откриваме и между редовете на книгата. Докато в манастира можем да съзрем една метафора за туристическата част от пътуването – осъществима за всеки, по-важна и по-любопитна остава скалата – скрита за обикновения турист, но достъпна за пътешественика, който се опитва не просто да гледа, но да види, да докосне, да разговаря с местните… За да открие себе си на най-неочаквани места и за да открие в себе си най-неочакваното… Да си позволи да се промени…

Но и да не забрави. Спомените избледняват, образите стават мъгляви с годините, но тъкмо словото и визуализацията ни позволяват да се връщаме към миналото всеки път когато ни се иска.

А Петя по чудесен и грабващ вниманието начин успява да обрисува всеки един нюанс на голямото си монголско приключение и да предаде породената от него емоция на своите читатели. С богатството от пъстри картини, случки, аромати, цветове и температурни усещания, пътеписът ни отвежда далеч от всекидневното еднообразие и кара читателят сам да се почувства като пътешественик. И за всичко това допринасят невероятните илюстрации на Фиделия Косева, с които книгата става още по-близка и стопляща сърцето…

Илюстрации: Фиделия Косева

За финал Петя ни доверява и една тайна – разбираме, че скоро тя се отправя и на второ пътешествие до Монголия, в което този път самата тя ще бъда един от двамата водачи.

Повече за него, за Монголия, за възможностите да пътувате заедно из местата, за които тя пише в книгата, може да разберете от 19 часа на 18-и март в Клуба на Пътешественика, където сами ще може да се запознаете с Петя В. Димитрова! https://www.facebook.com/events/495357074732122