София през вековете: Битката с калта

 „Кал в София,

кал до шия,

кал в еврейската чаршия,

в Ючбунар,

в Корубаглар,

дворци, улици площади —

калта нищо не пощади!“ – Елин Пелин

Не веднъж или два пъти Великата Софийска Кал била опявана и възпоменавана в многовековните писания за града. Летописци, пътешественици, поети, географи, не пропускали да употребят и тази думичка в описанията си на София. Но софийската кал била тук далеч, далеч преди София, преди Средец, Триадица, дори преди Сердика… От римляните, през войските на хан Крум, после при нашествията на османците, чак до нагазването на руските помощници – калта е неизменна част от историята на града ни. Вечна и лепкава, непроходима и непобедима… тя е навсякъде!

„Влязохме в София през купчини кал. Никога преди това или след това не бях виждал улици в толкова мръсно състояние”, пише през 1837 г. британският пътешественик Франсис Ерве.

Всъщност след Освобождението и обявяването на София за столица на 3-ти април 1879 г., действително калта се явява един от най-големите и сериозни проблеми на града. Градостроители, управници и интелектуалци затягат колани, обуват големите гумени ботуши и започват да газят в дълбокото софийско блато в името на преобразяването на града от малко градче с прашни и мръсни улици „до колене в кал“ към истинска столица с европейски дух и култура. Но дотогава има още…

Рисунка от Феликс Каниц

Почти до края на 19 век София е все още типично ориенталски ориентирана с обособен център около джамия Баня-Баши, с разделение на кварталите на етнически принцип и много тесни, криви, непостлани улици. Столичани не били и чували за паваж. Улиците били шосирани само със слаб макадам, поддържането на който било слабо, и при най-малък дъжд калта ставала дълбока, а краищата на града –  непроходими.

рядък кадър от 80-те години на XIX век. Вижда се част от възрожденския град, преди да бъде разчистен за изграждането на модерния център на София.

„От лепкавата кал софиянци едва измъкваха галошите си, а с галоши бяха всички мъже, деца, жени, даже офицерите носеха галоши върху ботушите си. Някои по-заможни хора наемаха файтони за къси разстояния, за да могат да отидат на театър, вечеринка или на гости с чисти обувки“, пише Петър Мирчев в „Книга за София“.

Пролетта ставало неописуема киша и кал, а през лятото всичко потъвало в прах и в този кално-прашен кръговрат преминавало битието на един средностатистически столичанин.. А когато духнел вятър, цели облаци прах се издигали към софийските небеса.

„В софийския летен зной калта се превръщаше в ужасен прах. Големите дървета на бул. „Фердинанд“ („Толбухин“), бул. „Сливница“ посивяваха и увисваха в прах. Те търпеливо очакваха дъжда, за да станат от сиви пак зелени. Когато духнеше пък по-силен вятър, прашни къдели, високи до двадесетина и повече метра, грабваха прах, листа и хартийки и ги блъскаха в прозорците и лицата на минувачите. Зъбите скърцаха от навлезлия в устата прах. Някой притичваха и се втурваха по магазини, входове и случайни завети, за да избягнат прашните въртележки.“

Стара улица в пазарен ден, 1891 г.

Наистина калта заемала съществено значение в живота на софийските граждани и техните спомени.

„Много интересна гледка представляваха уличните локви, които се образуваха при по-обилни дъждове. Това бяха всъщност някакви мътни блата, по които самодоволно плуваха патиците... А когато трябваше да се прекоси сокакът, минувачите поставяха по него камъни, по които стъпваха предпазливо, и по този начин минаваха на отсрещната страна” , описва и Райна Костенцева в „Моят роден град София“.

Константин Иречек дори духовито нарича София в дневника си „Българската Венеция“ и отбелязва пролетта като „езерния период“ на града, а по-късно пак там разказва „Изгубих галошите си в блатото пред къщи; на заранта за чудо прислугата ги намери“…

Както се установява от старите архиви на Столична община, в годината на Освобождението градската каса изразходва значителна сума за почистването на града както от калта и прахта, така и от боклука като цяло, но все пак резултатите били незадоволителни. Опасността от болести в града била висока. Улиците и безстопанствените къщи тънели в мръсотия и зловонният вид на града продължавал да е налице. Следващата година градският съвет решава да предприеме ново генерално почистване, но сега вече с помощта на населението. Всички търговци и занаятчии например били задължени сами да се грижат за чистотата на улиците около техните дюкяни.

Но битката с калта не спряла дотук. Софиянци запретнали крачоли и през 1905 г. най-накрая започнало голямото павиране на софийските кални улици. Бавно, но славно те били покрити с равни павета и около тях били изградени широки тротоари за минувачите. Така само между 1907 и 1908 г. центърът на София е павиран с 59 302 46 квадрата елегантна настилка. Последното вносно паве е положено следната 1909 година. Столичани вече нямало да си губят галошите в калта. Тя била избутана встрани, а битката била спечелена.

Едър паваж — пред пл. Ал. Невски

Но не и войната. Истината е, че калта не изчезнала напълно, а само се криела и търпеливо дебнела удобен момент за отмъщение. Възхвалителните слова из вестниците за невероятните нови софийски улици съвсем не я притеснявали и тя спокойно си чакала.

От 1934 г. се появили бетоновите настилки, а по-късно дошла и великата епоха на асфалта. Калта била засипана от горещата смес, която самата тя трябвало да подържа. Всичко се преобърнало. И все пак тя не се предала. Защото знаела, че нейната сила, въпреки всичко е непреодолима, непобедима. Знаела, че светът се върти и вярвала, че нейното време пак ще дойде.

И била права. От 1878 г. много неща се променили, но калта останала и до днес неизменна част от културното пространство на европейската ни столица. С топенето на снеговете тя всеки път успява да си проправи своя път и да овладее улиците и подобно на мухъл да се разпространи навсякъде – и по-крайните, и по-централните, а понякога и в самото сърце на София. 

Но битката с калта продължава!

„Кал навред,

кал и смет,

кал до шия!

Запуши я!“   (Из стихотворението “Кал“ на  Елин Пелин)

Снимки: Стара София