София през вековете: На театър в Стара София

На 25 ноември 1878 г. е представена първата театрална постановка в града

„Бях в Народния театър“ или „Отивам в Народния театър“ – се изричаше с вълнение. Софиянецът не обичаше да отива на театър без билет. Той не искаше да разчита на минутите преди представлението. Вълнението за спектакъла започваше няколко дни по-рано, още когато билетът биваше закупен и сложен в портфейла. Той стоеше там и подсещаше за чаканата наслада, тъй като имаше представления, които вълнуваха цялото общество месеци наред. От сцената на Народния театър се поднасяха ярки зрелища. В залата нямаше равнодушие. Бръмченето и оживлението на публиката преди започване на представлението и през антрактите беше показател за това. Разговорите и споровете за драматургичния материал, за режисьора и за играта на отделните артисти продължаваха и извън сградата на театъра. Да се отиде в Народния театър бе празник.“

Така Петър Мирчев в своята „Книга за София“ описва огромното въодушевление на столичани за постановките в Народния театър, ходенето където непременно се нареждало сред най-любимите им занимания в сферата на културния живот.

Пощенска картичка с проект на бъдещия Народен театър, около 1905 г.

Историята на Театрална София обаче съвсем не започва с Народния театър. Преди той да бъде открит едва през 1907 г., следосвобожденската столицата и нейният театрален живот трябвало да изминат много път.

Всъщност първото театрално представление в София се осъществило още преди градът да бъде обявен за столица. Това се случило на 25 ноември, 1878 г., а негов инициатор била любителската трупа „Планинско цвете“, разказва Светлин Кираджиев в книгата си „София каквато е била (1978-1943)“.

Малко след това, на 25 януари следващата година, на официално заседание на градския съвет се решило, че на хърватина Гаврил Йованович ще бъде разрешено да открие професионален театър. За съжаление, тази идея не се осъществила, но две години по-късно била организирана театрална трупа, която в периода 1881-1882 г. играла в читалището „Славянска беседа“.

На 15 януари 1882 тя представила с голям успех драмата „Иванко“ на Васил Друмев, която дълги години ще продължи да се поставя на сцена. Междувременно представления се изнасят и в дъсчения тогава Клуб на руските военни, който обаче изгаря през същия месец.

Но ето, че през юни 1888 г. от Пловдив пристига една подпомогната от държавата театрална трупа, която по-късно ще се нарече Българска народна театрална трупа „Основа“. Тъкмо тя ще издигне примитивен дъсчен театър със същото име на мястото, където след това ще бъдат положени и основите на Народния театър.

В този период със съгласието на министъра на просвещението се формират и Столична драматично-оперна трупа с директор Драгомир Казаков, както и Столично българска драматична трупа „Сълза и смях“ с директор и режисьор Васил Налбуров, която също започва да играе в салона на читалище „Славянска беседа“. В нея участие взимат голяма част от бързо израстващите талантливи артисти като Христо Ганчев, Атанас Кирчев, Иван Попов, Васил Киров, Гено Киров, Кръстьо Сарафов и др., а на сцената ѝ най-често се поставят класическите драматургични произведения на Гогол, Островски, Толстой, Молиер, Шекспир, Шилер, Юго, Гьоте, Лесинг, Ибсен и т. н.

Точно в тези години в любимец на публиката се превръща Иван Вазов, чиито пиеси за дълги години ще станат важна част от репертоара както на „Основа“, така и на „Сълза и смях“. Постигайки голям успех още с първите си пиеси – „Руска“ (1883) и „Михалаки чорбаджи“ (1891), той се утвърждава като бележит драматург с драмите „Хъшове“ (играна за първи път през 1894 г.), „Към пропаст“ (1908 г.), „Борислав“ (1909), „Ивайло“ (1911), „Престолът“ (1934 г.) и др.

Междувременно през 1904 г. „Сълза и смях“ сменя своето име на „Български народен театър“, а от 1906 г. започва да се нарича „Народен театър“.

Все по-наложително обаче започва да става изграждането на истински театър. В интелектуалните среди започва горещо да се говори за това още в края на 19-ти век и през декември 1898 г. с решение на Народното събрание се създава специален фонд за построяването на сграда за държавен театър, който през 1904 г. вече е нараснал до 350 000 лв.

Така, благодарение на министъра на просвещението проф. Иван Шишманов, невероятната сграда на Народния театър, произведение на изкуството сама по себе си, става факт през 1907 г.

„Един млад народ има нужда от облагородяващото въздействие на сцената. Усещайте се не само жреци на изкуството, но и обществени възпитатели. Великолепната сграда не е още театър. Тя ще стане такава, когато бъде одухотворена от играта на актьора”. С тези думи проф. Шишманов посреща и трупата на Народния театър на тържественото му откриване на 3 януари.

Организирана е празнична програма, която включва представянето на специално написания от Иван Вазов пролог „Слава на изкуството” и част от историческата драма „Иванко” на Васил Друмев. Не след дълго обаче датата 3 януари 1907 г. ще остане в историята с това, че възмутени от дворцовия характер на това национално събитие, студентите от Софийския университет освиркали кортежа на княз Фердинанд, тъй като сметнали, че откриването на Народния театър се е превърнало не в „народно”, а в „дворцово” дело. Всъщност през следващите години тъкмо Народният театър неведнъж ще се окаже арена за сблъсъци и демонстрации с подобен характер.

Въпреки това, той бързо се превръща и в най-обичаното и посещавано от софиянци културно средище. „Колко софиянци живееха с театъра, личеше от неговото влияние в ежедневната им реч. Чуваните тогава често „Успокой се, Драгомире“, „Тежка е царската корона“ и пр., и пр. бяха все изрази от пиеси, широко познати на всички“, разказва ни още Петър Мирчев.

Залата и сцената на народния театър / Стара София

След много години успех обаче през февруари 1923 г. по време на представлението на „Геновева” декорите на сцената внезапно пламват. „В една февруарска нощ любимият театър даде повод за нови сълзи. Тези сълзи обаче не бяха предизвикани от вълнение в салона. Този път се лееха от софиянци, застанали по тротоарите около горящата театрална сграда“, добавя Петър Мирчев. Столичани трябвало с огромно огорчение и тъга да се разделят за не малко години със своя така силно обичан храм на националната култура. Възстановяването на театъра продължило до 1929 г., когато била издигната напълно нова, модерна сцена, сградата била оформена в стила на неокласицизма и той отново придобил славата на първостепенен културен институт в столицата.

Каре от списание "Илюстрация Светлина" / Стара София

Не бива обаче да се пренебрегват и по-малките частни полупрофесионални и любителски трупи. По това време театралният живот на столицата ври и кипи, като сред заформилите се състави още в края на 19-ти век влизали Театрално благотворително дружество „Васил Левски“, по-късно преименувано на театър „Зора“, трупата „Съвременен театър“, театър „България“ в градското казино, Камерния театър на Златина Недева, Български художествен театър и много други.

София, макар и неотдавна освободена, още в зорите на своето израстване като столица, бързо се превръща в център за бурно, разностранно и плодоносно културно развитие. За столичани театърът е задължително ежедневие, но и незабравимо и вълнуващо преживяване, задълго оставащо неизчерпаема тема за разговор. Дали и днес нещата стоят по същия начин?

Снимки: Стара София