София през вековете: Уличните продавачи и шумът на един град

„Хора и улици,  град като град

Тръгваме някъде, после назад.

Тръгваме някъде, път като път

Иска ли питане, наш е светът.“

Когато някой от провинцията дойде в София, първото нещо, с което се сблъсква е шумът на улицата. Дълго време той се опитва да свикне с върволицата от звуци, която столичният забързан такт създава, докато накрая, потънал в градското ежедневие и опиянен от неговата оживеност, не започва сам да крачи в неговия ритъм. Тракащите трамваи, самобичуващите се в старите павета автомобили, разярените им водачи и бързащите пешеходци. Отнякъде пищи клаксон, другаде – вие куче, а от трето място баба предупреждава внуче да внимава „че ще го блъсне кола“.

От тази громолиста глъч обаче няма и следа в началото на миналия век. София е малко и спокойно градче в рамките на днешния център, а единственото нещо, което нарушавало спокойната му монотонност, били кукуригането на петлите, от време на време – конският превоз, и най-вече –  виковете на уличните продавачи, които още призори бързали да продадат стоките си и които днес са почти изчезнали... Столицата така да се каже била „натурално“ шумна.

След софийските петли първи певци на натуралния шум и царе на улиците били продавачите. „Най-ранобудни бяха салепчиите, които работеха само през зимния сезон. Още в тъмни зори техните сипкави гласове разнасяха рекламата на едно изчезнало вече от пазара питие: „Сааалеп, сааалеп! Пари гуша, вади кашлица“. Това питие се приготвяше от корените на едно много разпространено из нашите полета растение под същото наименование, с хубави, подредени в грозд виолетови цветове. Продавачът имаше наредени турски кафени чаши в една запасена около кръста му тенекиена поставка. В едната си ръка той носеше салепа в голям меден съд с прикрепено към дъното му огнище, а в другата — тенекиен съд с вода за измиване на чашите. Една кафена чаша от това подсладено, горещо и пихтиеобразно питие се поднасяше срещу 5 ст., а половин чаша срещу 2 1/2 стотинки. Питието се посипваше с един стрит на прах с остра лютивина корен, наречен джинджифил.“, разказва Димо Казасов в „Улици, хора, събития“.

След тях пък се отзовавали симитчиите и млекарите, а дневната програма допълвали халваджиите, бозаджиите и сладкарите.

Продавач на кисело мляко, около 1916-17 г. / снимка: Стара София

„Всеки от тия улични продавачи разполагаше с подвижен инвентар, състоящ се от една кръгла дървена табла с диаметър 80 см до 1 метър; една триножна дървена стойка, завършваща на горния си край с малък обръч; едно дървено, обковано с обръчи ведро за боза, една малка и една по-голяма тенекиена чаша за боза, към които стояха споени дълги тръбички, през които обикновено се пиеше течността; един тенекиен съд за вода и един увит от парцали кравай, който се слагаше на главата и служеше за поставка на дървената табла с халвите. Продавачът носеше, ловко прикрепена на главата си таблата с трите асортимента халва — тахан, бяла с орехови ядки и цветна с брашно. В едната си ръка държеше стойката, а в другата ведрото, окичено с тенекиения съд за вода и с чашите за боза.“

Тук-там се появявало и някое малко дете, току-що измолило родителите си да му дадат пари за любимите улични лакомства – халвата и бозата. Те обаче никога не стигали и за двете и то трябвало да направи своя труден избор. Халва или боза? Това е въпросът... Продавачът „ще зачака с парче жълта хартия, наречена халваджийска, детето да направи своя избор. Ще отреже за петаче или рупче парче халва, ще прибави към него с благосклонност няколко отронили се трохи с думите: „на, това пък от мене, да пораснеш“, ще поизтрие с ръкава си хремавия си нос, ще извика, обръщайки се на вси страни: „Халва, халва, боза рязка, сладка, каймаклия“, и сред мълчанието на улицата ще поеме с примирение и търпение своя път. И тъй от ранна утрин до късна вечер!“

Следобед пък идвало ред на сладкарите, които се събирали на уличните кръстовища и най-вече около Баня-Баши, успешно примамващи минаващите пешеходци, които никога не съумявали да устоят на сладките изкушения, раздразнили крехкия им апетит. Съблазнителната им стока, отново подложена в тенекиева тавичка се състояла от шест различни вида сладки.

Продавач на кисело мляко, около 1916-17 г. / снимка: Стара София

Сред предлаганите по улиците примамливи продукти се нареждали и киселото мляко, хлябът, различни манифактурни стоки и… сапунът. Да! Течен сапун, който се продавал от различни талигари, най-известен сред които бил Геле талигаро – повелител на домашната чистота, спасител на домакините и враг на малките деца. Ето как ни го описва и Петър Мирчев в своята „Книга за София“: „Геле изреждаше махалите с вик: „Сапун за дъски!“. Това бе сива, лигава каша, производство на самия Геле. Домакинята излизаше с кофа, за да си купи от кашата. Геле я продаваше „на лопата“, и то несравнено по-евтино от сапуна. Това бе едно облекчение за домакинския бюджет, който не позволяваше големите помещения и чардаци да се мият с бакалски сапун. Още щом пристигаше в махалата, Геле внасяше оживление с полупросешкия си вид, с виковете и боричканията около колата. Децата обичаха много да дразнят този заслужил поборник на софийската домашна хигиена. Те се хващаха за дългия ок на каручката му, дърпаха го назад и измъчваха недохраненото му конче, което не можеше да потегли колата, въпреки настойчивите подкани и пошибвания на Геле.“

Но освен със специфичната си динамична симфоничност, смесена с кучешки вой, конски тропот и пазарлъци, софийската улица се характеризирала и с особени аромати. Това били благоуханията на македонски гювечи, кървавици, пълнени шерденчета, кюфтета, кебапчета, които се носели по бул. „Мария Луиза“ и били предлагани срещу 5 и 10 ст.

В пакета „софийски улици“ естествено влизали и гадателките, просяците, а също и бабите, които всяка вечер изнасяли пейка пред столичните къщи и се отдавали на своя социален дълг да знаят всичко за всички…

Малка, но в същото време оживена, ранобудна, но и късно лягаща си, мълчалива, но шумна по свой собствен начин – такава била нашата любима София! Един и същи град, но друго време, с други хора и сякаш други улици…

„Тръгваме някъде, после назад

Хора и улици, свят като свят.“

Снимки: Стара София