София през вековете: Болестите и лечението

Дълго след Освобождението в столицата свободно циркулирали множество опасни заразни заболявания, остатък от липсата на хигиенни навици в града през османско време. На власт била все още старата народната медицина, софийските шопи със сопи не били особено запознати с „модерния“ феномен на миенето на ръцете, малката София тънела в кал и прахоляк, а грижите за домашната чистота били съмнителни…

18 януари 2020, 13:53

София през вековете: Битката с калта

Дифертеритът, петнистият тиф, коремният тиф и скарлатината били само част от болестите, които се разпространявали в София, редуващи се на вълни и винаги взимащи не малко жертви със себе си. Но освен миенето на ръце, на народа не била позната и така наречената паника. Всичко било в ръцете на Бога – той си знаел работата.

Още с Освободителната война от 1877-1878 г. и стъпването на руските войски у нас навлиза и военната санитарна служба – „Военновремений 64 госпиталь“. Те издавали устави за медицинско и аптечно устройство на страната, заели се с организацията на медицинските съвети и година по-късно, тъкмо с техен инвентар и лекарства, на 1 май основали „Софийска първоразрядна болница“, която по-късно щяла да бъде преименувана на „Александровска болница“.

В началото тя заемала две сгради на мястото на бъдещия мавзолей на княз Александър І, но още през същата година Софийската община отпуснала терен между Перловската река и сегашните улици „Акад. Иван Гешов“, „Св. Георги Софийски“ и „Пенчо Славейков“, върху който започва строителство на първите пет сгради на болницата. Така, 5 години по-късно, през 1884 г., болницата е пренесена в тях, открита и именувана на княза.

Общ изглед към Александровска болница, началото на 20. век

Изградена е по проект на архитектите Петко Момчилов и Йордан Миланов

Но дори след първите стъпки на модерната медицината у нас, при заболяване старософиянци почти не търсели дипломирани лекари. Те изпитвали голямо недоверие към тях и болниците и признавали само знахарите, билкарите и гледачките. Народът си обяснявал смъртните случаи и природните бедствия винаги като някакво божие наказание свише, често под общото наименование „мор“ или „чума“. Било и не рядко по време на разговори, когато уточнявали времето на дадена случка, да започнат изречението си с „Когато имаше мор…“

Друг път болестите и болките изобщо нямали имена, или се назовавали по странен начин. За болки в корема софиянецът казвал „сърце ме боли“, за такива в областта на сърцето пък – „болят ме гърдите“, а туберколозата била наричала „охтика“ или „офтика“…

Напредъкът на медицинското обслужване наистина бил бавен. Но преобладаващо бедно и живеещо сред мизерия, населението изпитвало голяма нуждата от лекарска помощ. Частни лекари все още обаче едва се намирали…

Затова пък народните целебни практики с тяхната безкрайна изобретателност и неизчерпаемо въображение властвали с пълна сила. Оцетът бил най-ефикасното средство за спадане на висока температура; за настинка – освен хинин и липов чай друго не давали; за болежки по тялото – поставяли на мястото конска подкова, за стомах – бабите препоръчвали да се ближе сол; а за болни очи – слагали розова вода и сок от лоза. А от лошото настроение след запой, или иначе казано махмурлук, софиянци най-често се отървавали със зелев сок или… солена риба.

Лечение на зрение (народна медицина), село Волче, 30-те години на ХХ век / снимка: lostbulgaria.com

За простуда пък се прилагало изпотяването. „В съд с гореща вода се поставяше трина и морска сол и в тази течност се потапяха нозете. Или пък простиналият сядаше на висок стол, под който предварително се слагаше газено тенеке, напълнено догоре с гореща вода, трина и морска сол. Обвиваха го след това плътно от всички страни и му оставяха само една малка пролука за свободно дишане. Лекуваният при този способ изпитваше труднопоносимо мъчение и често не можеше да изтърпи. Най-мъчително това беше за най-малките.  Те не можеха да издържат и се мъчеха да се освободят от чергите и да избягат. Лечителите обаче държаха здраво и за облекчение само охладяваха малко горещата вода“, пише Райна Костенцева в книгата „София – моят роден град“.

Понякога обаче на народните лечители им хрумвало и някои съвсем крайни неща:  „Имаше средство и за лекуване на жълтеницата (хепатита). Най-популярното от тях беше рязането под езика – нещо твърде болезнено и много опасно. Кой знае колко инфекции са се появили в резултат на този първобитен начин за леченние!.“

В Александровска болница – тогава все още единствена – се лекували предимно вътрешни болести и се правели различни операции. Но недоверчивите софиянци ходели там само в краен случай, когато вече почти не можело да им се помогне…

„Към лекар се отнасяха в изключителни случаи. За мене в продължение на цялото ми детство повикаха лекар само веднъж, защото изгарях от температура и познатите лечебни средства и методи не помагаха“, спомня си още писателката.

Акушерството все още не било регламентирано и се практикувало само от бабите, наричани също бабици. Злощастните случаи при раждане обаче били не малко, и на един съвет от 13 октомври 1879 г. се решило надзорът върху раждането да стане по-строг. За главна баба на София била избрана Хриса Антонова, която според събранието трябвало „… да не дава вътрешни лекарства, в случай на недоумение да ся съветва с градский  доктор и да позволява бабуване само на ония от бившите баби, които тя намери за способни“.

Майка с две деца в детска количка, пред обущарска работилница, София, 20-те години на ХХ век / снимка: lostbulgaria

Така дълго време столичанинът не успявал и не успявал да се откъсне от народното в себе си, за да отправи поглед към модерните медицински практики, дори и в най-тежки случаи. От едната стана на раменете му стояли дипломираните лекари, от другата народните изцелители, а софиянецът все обръщал главата си към вторите. Сякаш някакво необяснимо магнитно поле го притегляло към старите методи… И това щяло да продължи за дълги години напред.

Деца участници в училищна пиеса със здравна тематика, София, 30-те години на ХХ век / снимка: lostbulgaria.com