София през вековете: От Корубаглар до… Лозенец

За някогашния вид на Лозенец, „Римската“ стена, Славейковата градина и други неща

„На връх Корубаглар, засмяната могила,

Обсипана със синчец и теменужка мила,

Седях безгласен, сам. И моят смаян взор

Потъваше пиян в широкий кръгозор…“

Днес Лозенец е сред от най-престижните и приятни за живеене столични квартали, който и до сега продължава да се разраства. Малцина обаче знаят, че някога, още преди да бъде застроена по времето на Балканската война, тази местност била една от най-предпочитаните за разходки в околностите на София, където столичани обичали по цели дни да се отдават на безгрижие, да организират пикници, веселия, празненства и понякога – събори. През почивните и горещи дни на лятото те успявали да открият спасителна прохлада из сенчестите хълмове на Лозенските възвишения, откъдето се откривала чудесна панорамна гледка към прашната и все още незастроена малка София.

Панорама към София, фотографирана от височината на Лозенец, 1916 г.

Лозенец през османския период

Но от османските източници разбираме, че кварталът не винаги носел името Лозенец. До нас са достигнали две от някогашните му названия – по-старото "Корубагларъ", което в превод означава „Лозя в корията” или „Лозя в гората”,  и малко по-късното "Курубаглар", където „о“ е преминало в „у“, а значението се е изменило вече в „Сухите лозя“.

Ето как и известният османски пътешественик Евлия Челеби, който живял в София през периода 1651-1653, описва тази местност:

„В околията на София има до 21 места за разходка. Местността Корубаглар, която се намира между Витоша и София, е една от най-прочутите местности в турските, арабските и персийските земи. Това място е едно бранище за разходка, в което има разни видове дървета, между които няма нито едно сухо; всички дървета тук са зелени и красиви. Ако пролетно време човек влезе в тези лозя, главата му се упойва от чудесните миризми на разновидните цветя. Най-много преобладава цветът на вишните, който покрива земята със своите цветни листенца.“

„Римската стена“

"Римската стена", снимка: уикимедия

От османско време е и една от забележителностите на Лозенец днес – т.нар „Римска стена“, както е популярното ѝ наименование. Всъщност тя съвсем не е римска, както много хора и до сега смятат, а османски градеж и представлява част от неголяма квадратна постройка на улица „Стара стена“, построена вероятно в първите векове на османско владичество. Предназначението на култовото съоръжение не е напълно ясно, но съществуват няколко основни хипотези. Според една от тях това била надгробна постройка на виден турчин, издигната сред турските гробища, които преди Освобождението са се намирали в този район. Според друга теория става дума за част от "намазгяф" - мюсюлманско ритуално съоръжение, използвано при заминаване на хаджилък, където ходжата служел молитва преди потеглянето. Край стената били наредени големи камъни, на които бъдещите хаджии стъпвали, за да възседнат на конете си и тръгвали на далечен път.

В началото на 20 век стената е стърчала самотна в покрайнините на града сред запустели турски гробища. / снимка: Стара София

Пътища и пътеки

Преди появата на паважа и калдъръма през Корубаглар се виели множество живописни и потънали в кал пътеки. Оттук минавал Шишмановият път към Самоковското шосе, което имало и разклон за Драгалевци и Драгалевския манастир „Св.Богородица”. Покрай Самоковския път се издигали много малки параклиси, впоследствие разрушени от завоевателите около 16-ти век. Пътят бил продължение на днешната улица „Граф Игнатиев”, някогашната „Стара улица”.

Лозенец в по-новата история

Често софиянци се отдавали на приятни разходки из безкрайните лозя и градини на Лозенец и това продължило и в по-новата история на града след Освобождението. Ето как описва и Димо Казасов в „Улици, хора, събития“ привързаността на столичаните към местността в началото на миналия век.:

„Възвишението представляваше един прорязан с пътеки гол баир с пръснати тук-таме дъбове – остатъци от някогашна гора. На платото имаше просторни ливади, към които не един път предприемахме своите “дълги“ празнични излети. Седяхме сред ливадите, разстилахме пакетите с провизии и прекарвахме безгрижно свободния ден. Пред очите ни на север се открояваше забуленият в облаци прах столичен град. Пред нас нямаше нито една сграда, която да спъва отправения към простора поглед. Зад нас, на юг, окъпана във ведрина, се издигаше Витоша – гола, пустинна, неприютна.“

Лозенец – любимо място за отдих на писатели и художници

Възвишението било обичано място за размишления и творчество и на много наши поети, писатели и художници, сред които Иван Вазов, Петко и Пенчо Славейкови, Алеко Константинов, Тодор Влайков, Александър Божинов, Мара Белчева и други.

Неслучайно днес една от градинките в квартала, която се намира на метри от Семинарията, все още носи името „Славейкови дъбове“. Според твърденията на някои стари софиянци, това било едно от любимите места на Пенчо Славейков, където той прекарвал часове сред романтичната сянка на вековните дъбове. Смята се, че тъкмо тук поетът често се разхождал и с жената, която обича до последния си дъх - красивата Мара Белчева. Пенчо Славейков превръща градината в любимо място за разговори и беседи със съратниците си от кръга "Мисъл". В нея са написани едни от най-хубавите му стихове. Всъщност поетът бил толкова влюбен в старите дъбове, че още приживе възпява съкровеното си желанието да векува сред тях и след смъртта си в „Псалом на поета”, написан като писмо до Мара Белчева.

„Там на високий хълм, където с теб, с другари

обичах да седя в тих разговор унесен,

поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,

там де мълчанието пей дивната си песен.“

На Лозенските възвишения се възхищавал и Дядо Вазов, който също посвещава на Лозенец освен стихотворения и разказа „Поколение“:

„Рътлината Курубаглар въпреки варваризма на името си е едничкото място в околността на София, дето человек може да намери зелен шумалак, сянка и да чуе как шушне гората. Тя е като оазис в тая степна равнина, изгоряла, тъжна, гола като длан лете. Над София тогава постоянно стои един облак прах като дим над бойно поле, който очаква само дъжд или вятър да се пръсне... И говореше ми тая песен на славея за нещо чисто, кротко и нечовешко. И ази чувствувах под омиротворящото ѝ обаяние как изчезват из душата ми облаците, навеяни от вихъра на жизненото зло...” (из разказа „Поколение“).

Паметна плоча на писателя Валери Петров, ул. Елин Пелин 8, София

Около 20-те години на миналия век тук се оформя и т. нар. Журналистически квартал, откъдето идва и настоящето наименование на площад „Журналист“. В близост до него били къщите на Елин Пелин, Валери Петров, Михаил Андреев и др.

Събори и празници

„Изглед от местността „Кръста“, картина от Йозеф Обербауер, края на XIX век

С Лозенец са свързани и многото събори и празници, на които в продължение на няколко години столичани и селяни от витошките села се събирали в чест на каменния кръст, издигнат след Освобождението през 1878 г. Според историците, това всъщност е първият мемориален паметник за София и за България като цяло на Третата българска държава, издигнат в знак на признателност към освободителите. Делото било осъществено от инициативен комитет на софиянци и според народната памет кръстът бил осветен от Екзарха през май 1878 г. на Спасовден – 40 дни след Великден. Затова и в последвалите години се зародила традицията на Спасовден да се отслужва празнично последование, след което да се прави народно увеселение - събор на софиянци и селяни от околните села.

"Кръстът", снимка: Българска патриаршия

Постепенно кварталът се разраства все повече и повече, а върху старите лозя на София, наречени Корубаглар, израства големия квартал „Лозенец”. Днес неговият вид е действително много по-различен от някогашната незастроена гориста местност, но и до сега сякаш той успява да запази в себе си нещо от усещането за миналото и остава един от най-приятните и най-предпочитани квартали на София.

„…В зелените нивя, полета с вид градински,

Обгърнати с венец от върхове планински,

И казах ту на Ком, ту друг лазурен връх

Приемаше ме гост… И сладък полски дъх

Разливаше се там – от хиляди букети,

Бликнали кат гора, на Бога под ръцете.“ – Иван Вазов